Дан Симънс - Олимп

— Говори Деймън — каза той по командирския канал. — Оттегляйте се… сега. Взводните командири да докладват, когато хората им са се прехвърлили.

Греоги докладва, че взводът му се е изтеглил, и изчезна.

Едид докладва и се прехвърли от позицията си на улица Бабел-Хадид.

Боуман докладва прехвърлянето на хората си от позицията им на улица Баб ел-Гаванима и изчезна.

Лоус докладва недалеч от Лъвската порта и се прехвърли.

Ел докладва от Портата при градината и изчезна.

Кейман докладва, че взводът му се е изтеглил успешно — Деймън си помисли, че ученикът на Одисей прекалено много се наслаждава на военните операции — и с нежелание поиска разрешение да се прехвърли у дома.

— Разкарвай си по-бързо задника оттам — заповяда му Деймън.

Око докладва, че хората й са се прехвърлили, и ги последва.

Кол докладва от позицията си под Ел-Акса и изчезна.

Елиън докладва, хората му се прехвърлиха и той ги последва.

Деймън събра своя взвод, в това число и Хана, и загледа как хората му се прехвърлят един по един от сгъстяващите се сенки на площада при Западната стена.

Знаеше, че всички са си отишли, че сградата на лъча е опразнена, но все пак трябваше да провери.

Като управляваше контролера на реактивната си раница със средния си пръст, Деймън се издигна нагоре, направи кръг над сградата, погледна през входа й към празнината зад него, обиколи празния Купол на скалата и пустия площад, след което полетя по по-ниски и широки кръгове, като проверяваше всички точки в четирите квартала на Стария град, където взводовете бяха установили отбранителния периметър, без да изгубят нито един човек по време на атаките на войниксите и калибаните.

Знаеше, че трябва да се маха — войниксите и калибаните нахлуваха по древните тесни улици като вода в пробит кораб, — но и знаеше защо все още остава тук.

Хвърленият камък едва не му отнесе главата. Спаси го радарът на бойния костюм — регистрира невидимия в здрача предмет, пое контрол върху раницата, претърколи безпомощния Деймън презглава и го стабилизира само на метри над настилката на Храмовия хълм.

Той се изправи, активира цялата си бойна броня и вдигна енергийната карабина. Всички сензори на костюма и човешките му сетива му казваха, че едрата, не съвсем човешка фигура, която стоеше в черните очертания на входа на Купола на скалата, не е обикновен калибан.

— Деймъннннннн — изстена нещото.

Деймън приближи с вдигнато оръжие, като пренебрегна настояването на прицелващата система на костюма му да стреля; мъчеше се да овладее дишането и емоциите си.

— Деймъннннннн — отново въздъхна едрата, подобна на амфибия фигура при входа. — Май не си Го разбрал, смяташ, че този Калибан се мъчи и тревожи много, искаш ли го наранен?

— Искам го мъртъв — изкрещя Деймън. Тялото му трепереше от стария свиреп гняв. Чуваше дращенето и шляпането на хилядите войникси и калибани, събиращи се под Храмовия хълм. — Излез и се бий, Калибане.

Сянката се разсмя.

— Май това са човешките мечти, че понякога злото трябва да се поправи, както брадавиците падат и болните места се излекуват от гнойта, налииии?

— Излез и се бий.

— Помисли, ще остави ли той пушката си и ще срещне ли последователя Му в честен бой, ръка и нокът срещу ръка и нокът?

Деймън се поколеба. Знаеше, че няма да има честна борба. След десет секунди на Храмовия хълм щеше да има поне хиляда войникси и калибани. Вече чуваше драскането и бързите им стъпки по площада на Западната стена. Вдигна карабината, превключи прицелването на автоматичен режим и чу потвърждението на целта в слушалките си.

— Мисля, Деймънннннн няма да стреля, неее — изстена Калибан от сенките на Купола на скалата. — Кой обича Калибан и господаря му Сетебос прекалено много, за да спусне — о! о! — завесата завинаги над техния свят, налиии? Неее? Деймън трябва да изчака друг път, да остави вятъра да издуха пепелта, да срещне дома на смъртта в движение и…

Деймън стреля. После стреля отново.

Войникси скочиха на стените на Храмовия хълм пред него. Калибани се носеха по стъпалата на Хълма отзад. Над Ерусалим вече бе паднал мрак — дори светлината на синия лъч, която бе винаги тук през последните хиляда четиристотин двадесет и една години, бе изчезнала. Чудовищата отново владееха града.

Нямаше нужда да поглежда през инфрачервения мерник на карабината. Знаеше, че не е улучил. Калибан се бе телепортирал. Щеше да му се наложи да се изправи срещу създанието някой друг ден или нощ, в много по-неблагоприятна ситуация от днешната.