Дан Симънс - Олимп

Със здравата си лява ръка Лейман сръчно постави пластичния експлозив. Дванадесетте бойци се скриха зад ъгъла на металната сграда и изчакаха взривът да отнесе вратата.

Вътрешността бе не по-голяма от малката спалня на Деймън в Ардис и контролните уреди — слава Богу, който и да е Той — бяха почти такива, каквито бяха предположили от прегледа на Споделените данни от кристалния шкаф в Тадж Мойра.

Същинската работа свърши Хана. Пъргавите й пръсти набираха седемцифрените кодове, когато примитивният ИИ на сградата ги изискваше.

Внезапно се разнесе дълбоко, почти субзвуково бръмчене, от което зъбите и костите им затрепериха. Всички дисплеи на стената на ИИ светнаха в зелено и умряха.

— Всички навън — заповяда Деймън. Той бе последният, който излезе от преддверието на сградата, при това в последната секунда. Цялата страна на сградата се сгъна два пъти в себе си и изчезна, като остави след себе си черен правоъгълник.

Деймън, Хана и останалите бяха отстъпили до камъните на Храмовия хълм и гледаха как синият лъч започна да угасва. Бръмченето ставаше все по-дълбоко и болезнено. Деймън затвори очи и стисна юмруци, усещаше заглъхващия субзвуков рев вече не само с костите и зъбите си, но и през стомаха и тестисите. Накрая бръмченето спря.

Той смъкна качулката на бойния си костюм, без да сваля микрофона и слушалките.

— Установете отбранителен периметър тук — нареди на Хана. — Щом се появи първият човек, извикайте стършелите.

Тя кимна и отиде при другите, които вече стреляха от височината на Храмовия хълм.

В един момент по време на подготовката за тази нощ някой — по всяка вероятност Ада — се бе пошегувал, че ще е доста добра проява на любезност Деймън и останалите нападатели да запомнят физиономиите и имената на всички 9113 мъже и жени, затворени в синия лъч преди четиринадесет столетия. Всички се бяха разсмели, но Деймън знаеше, че това технически е възможно — кристалният шкаф в Тадж Мойра бе дал на Харман по-голямата част от тази информация.

Така че през последните пет месеца, откакто бяха започнали да кроят как и кога да направят всичко това, Деймън наистина бе преглеждал записаните образи и имена. Не бе запомнил всички 9113 души — и той, като всички други оцелели, беше прекалено зает с други неща. Въпреки това не се учуди, когато разпозна първия мъж и първата жена, които излязоха със залитане от черния правоъгълник на неутрино-тахионния реасемблатор.

— Петра — каза Деймън. — Пинкас. Добре дошли у дома.

Хвана слабия мъж и жената, преди да паднат. Имаше време да забележи, че всички, появяващи се по двойки от черната врата, подобно на животните от Ноевия ковчег, изглеждат повече или по-малко зашеметени.

Тъмнокосата Петра — Деймън знаеше, че е приятелка на Сави — се огледа като дрогирана.

— Колко време?

— Прекалено много — каза Деймън. — Оттук. Към кораба, ако обичате.

Първият стършел кацна. На борда му имаше още тридесет старостилни човеци, чиято работа бе само да съпровождат завръщащите се и да им помагат. Деймън гледаше как Стеф повежда Петра и Пинкас през древните камъни към рампата на кораба.

Поздравяваше всички, които излизаха от сградата на синия лъч. Разпознаваше мнозина по външен вид — третият бе мъж, казваше се Граф, партньорката му се казваше Хана, после излезе един от приятелите на Сави — Стефан, Аби, Кайл, Сара, Калеб, Уилям… Деймън поздравяваше всеки по име и им помагаше да направят няколкото стъпки до онези, които очакваха да ги съпроводят до стършелите.

Войниксите и калибаните продължаваха да атакуват. Хората продължаваха да ги избиват. По време на репетициите в най-добрия случай им бяха нужни повече от четиридесет и пет минути да натоварят деветте хиляди сто и тринадесет души в стършелите, и то когато имаше само секунди между отлитането на едната машина и кацането на следващата. Тази вечер обаче, макар и да бяха атакувани, успяха да се справят за тридесет и три минути.

— Добре — каза Деймън по всички канали. — Всички да напуснат Храмовия хълм.

Тежковъоръжените екипи натовариха оборудването си в последните два стършела, които бяха увиснали недалеч от източния край на Хълма, и машините потеглиха, следвайки десетките останали на запад. Останаха само Деймън и взводовете му.

— Три или четири хиляди войникси идват от черквата на Божи гроб — докладва Елиън.

Деймън нахлузи качулката си и прехапа устни. Щеше да е по-трудно да избият тези неща без тежките оръжия.