Дан Симънс - Олимп

Колкото и да бе странно, дълбоко в сърцето си Деймън тайно се радваше на тази мисъл.

Войниксите и калибаните се хвърлиха едновременно през древните камъни към него.

Миг преди да го докопат, Деймън се прехвърли в Ардис.

Седем и половина месеца след Падането на Илион:

Алис и Юлисис — приятелите му го наричаха Сам — казаха на родителите си, че отиват до автокино „Край езерото“ да гледат двойната прожекция на „Да убиеш присмехулник“ и „Доктор Но“. Беше октомври и „Край езерото“ бе единственото все още работещо автокино, тъй като предлагаше преносими нагреватели и тонколони за колите и обикновено — или поне през четирите месеца, откакто Сам имаше книжка — мястото бе достатъчно за удовлетворяването на страстта им. Но тази нощ, тази специална нощ те поеха през готовите за жътва царевични полета до едно закътано местенце в края на отдалечена дълга поляна.

— Ами ако мама или татко попитат за какво се разказва във филмите? — попита Алис. Тази вечер носеше обичайната бяла блуза, наметнат на раменете светлокафяв суичър, тъмна пола, дълги чорапи и доста официални обувки за кино. Косата й бе стегната в конска опашка.

— Знаеш „Да убиеш присмехулник“ от книгата. Просто им кажи, че Грегъри Пек е изиграл чудесно ролята на Атис Финч.

— Той ли играе Атис Финч?

— Че кой друг? — каза Сам. — Негърът ли?

— Ами другият филм?

— Шпионски филм за някакъв англичанин… май се казваше Джеймс Бонд. Президентът харесва книгата и филмът е направен по нея. Просто казваш на татко ти, че е бил страхотен, пълен с пукотевици и такива неща.

Сам паркира колата на баща си — шевролет „Бел Еър“, модел 1967 — в края на поляната, оттатък развалините и с изглед към езерото. Бяха подминали „Край езерото“ и бяха заобиколили големия вир, която оправдаваше името на автокиното. Далеч на отсрещния бряг Сам различаваше малкия бял правоъгълник на екрана и сиянието на светлините на малкото им градче в смръщеното октомврийско небе. Едно време, може би по време на Депресията, в края на поляната бе имало ферма, но къщата вече я нямаше — бяха останали само покритите с растителност основи и дърветата, които бележеха входа към двора. С приближаването на Вси светии ставаше все по-мразовито.

— Ще оставиш ли двигателя включен? — помоли Алис.

— Разбира се — отвърна Сам и отново го запали.

Незабавно започнаха да се целуват. Сам придърпа момичето към себе си, постави лявата си ръка върху дясната й гърда и след секунди устните им бяха сгорещени, разтворени и влажни, езиците им влязоха в действие. Бяха открили това удоволствие едва това лято.

Запъна се с копчетата на блузата й. Бяха прекалено малки и се разкопчаваха наопаки. Тя остави суичъра да се свлече и му помогна с най-упоритото копче, онова под меката й яка.

— Гледа ли речта на президента по телевизията?

На Сам не му беше до приказки за президента. Остави най-долните копчета и като дишаше забързано, пъхна ръка под разкопчаната блуза, за да обхване гърдите й в доста твърдия малък сутиен.

— Гледа ли я? — попита Алис.

— Да. Всички я гледахме.

— Мислиш ли, че ще има война?

— Не — каза Сам. Целуна я отново, мъчеше се да възпламени отново страстта й, но езикът й продължи да се спотайва.

Разделиха се, колкото тя да извади блузата от полата си. Дрехата се свлече зад гърба й. Тялото и сутиенът й изглеждаха бледи в приглушената отразена светлина от небето и жълтото сияние на радиото и циферблатите.

— Баща ми каза, че това може би означава война — каза тя.

— Това е само една гадна блокада — каза той. Беше я прегърнал с две ръце и пръстите му се мъчеха с все още странните кукички на сутиена. — Не означава, че нападаме Куба или нещо подобно.

Не можеше да се оправи с проклетата закопчалка.

Алис се усмихна на меката светлина, пресегна се назад и сутиенът падна като по чудо.

Сам се зарови в гърдите й и започна да ги целува. Бяха съвсем млади гърди — по-големи и по-стегнати от копчетата на някое малко момиченце, но все още неоформени напълно. Ареолите бяха подути като зърната — Сам го забеляза на светлината от радиото и отново зарови почервенялото си лице, за да продължи да я целува и смуче.

— Леко, леко! — каза Алис. — Не така грубо. Винаги си ужасно груб.

— Извинявай — каза Сам. Отново започна да я целува. Този път устните й бяха топли, езикът се показа… и заработи. Той усети как се възбужда още повече и я притисна към вратата на шевролета. Предните седалки бяха по-широки, по-дълбоки и по-меки от кушетката в гостната. Трябваше да се размърда, за да се освободи от огромния волан. Трябваше и да внимава — не му се искаше да натисне неволно клаксона — дори тук, в края на поляната на Милър.