Дан Симънс - Олимп

— Какви свине според теб ще се получат от моравеките? — попита вещицата. Тонът й бе дружелюбно-разговорлив. — Може би пластмасови касички?

— Мойра се събуди отново — каза Никой.

Вещицата примигна.

— Мойра? Защо е избрала да се събужда сега?

— Не зная — каза Никой, — но е в тялото на младата Сави. Видях я в деня, когато напуснах Земята, но не разговаряхме.

— Тялото на Сави? — повтори Сикоракса. — Какво е замислила? И защо точно сега?

— Мисля — обади се Калибан зад Никой, — че Той е направил старата Сави от мокра глина, за да има синът Му какво да дъвче и яде, да добави медена пита и чушки, да дъвче врата й, докато пенести мехури се издигат, бързо, бързо, докато личинки лудуват през мозъка ми.

Сикоракса стана и отново закрачи напред-назад, приближаваше до Никой и вдигаше ръка сякаш да докосне голите му гърди, след което се отдръпваше. Калибан изсъска и се сви, поставил длани върху гранита, с огънат гръб, спуснал ръце право надолу между свитите си мощни крака. Жълтите му очи гледаха заплашително, но си остана там, където му бе казано.

— Знаеш ли, не мога да пратя сина си да каже на баща си Сетебос за Тихия — меко каза вещицата.

— Зная, че това… нещо… не е твой син — каза Никой. — Сътворила си го от лайна и дефектна ДНК в пълен със зелена слуз резервоар.

Калибан изсъска и отново започна с отвратителното си неразбираемо дърдорене. Сикоракса му махна да млъкне.

— Знаеш ли, че точно в момента твоите моравекски приятели извеждат на орбита над седемстотин черни дупки? — попита тя.

Никой сви рамене.

— Не, но се надявах да го направят.

— Къде са ги намерили?

— Знаеш откъде трябва да са се появили. Седемстотин шейсет и осем бойни глави с черни дупки. Има само едно място за тях.

— Невъзможно — каза Сикоракса. — Запечатах онова корабокрушение в стазисно яйце преди почти две хилядолетия.

— А двамата със Сави го отворихме преди повече от век — каза Никой.

— Да, гледах как двамата с онази кучка тичахте нагоре-надолу с безнадеждните си дребни интрижки — каза Сикоракса. — Какво по дяволите се надяваше да постигнеш с онези връзки с Илион чрез торинския саван?

— Подготовка — каза Никой.

— За какво? — разсмя се Сикоракса. — Да не би да смяташ, че тези две раси на човешкия вид някога ще се срещнат? Стига глупости. Гърците и троянците и техните издънки ще излапат твоите наивни старостилни човеци на закуска.

Никой сви рамене.

— Спри тази война с Просперо и да видим какво ще стане.

Сикоракса стовари бокала на съседната маса.

— Да напусна бойното поле, докато копелето Просперо остава на него? — рязко каза тя. — Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна Никой. — Старата същност на име Просперо е съвсем луда. Дните му са преброени. Но ти можеш да се махнеш, преди същата лудост да обхване и теб. Да се махаме оттук, Цирцея. Ти и аз.

— Да се махаме? — Гласът на вещицата бе много нисък и крайно недоверчив.

— Зная, че тази скала има термоядрени двигатели и генератори на брана-дупки, които могат да ни отведат до звездите, че и отвъд тях. Ако се отегчим, ще преминем през вратата на Калаби-Яу и ще се любим през цялата богата вселена на историята — ще можем да се срещаме на различна възраст и да носим различни тела с такава лекота, с каквато сменяме дрехите си, да пътуваме през времето и да се срещаме със самите себе си, докато се любим, да спираме дори самото време, за да можем да вземем участие в собственото ни любене. Тук разполагаш с достатъчно храна и въздух, за да ни е удобно и хиляда години — или десет хиляди, ако ти се хареса.

— Забравяш — каза Сикоракса и отново закрачи напред-назад. — Ти си смъртен. След двадесет години ще сменям омърляните ти гащи и ще те храня с лъжичка. След четиридесет ще си мъртъв.

— Навремето ми предложи безсмъртие. Възстановителните резервоари са все още на острова ти.

— Ти отхвърли безсмъртието! — изкрещя Сикоракса, вдигна тежкия бокал и го запрати към него. Никой се извърна, но краката му не помръднаха от мястото, където се бяха заковали. — Отхвърляше го отново и отново! — продължи да крещи тя, дереше страните си с нокти. — Хвърляше го в лицето ми, за да се върнеш при безценната си… Пенелопа… всеки път, неизменно. Надсмиваше ми се.

— Не и сега. Ела, махни се оттук с мен.

Лицето й бе изкривено от гняв.

— Трябва да оставя Калибан да те убие и да те изяде. Ще се смея, докато изсмуква мозъка от раздробените ти кости.

— Тръгни с мен, Цирцея — каза Никой. — Активирай факсовете и функциите, пусни старите Херкулесови ръце и другите ненужни играчки и ела с мен. Бъди отново моята любовница.