Дан Симънс - Олимп

— Непременно — каза Сикоракса. — Продължавай с исканията си.

По усмивката й личеше, че въпросните искания не я вълнуват ни най-малко.

— Първо, както казах, махни орбиталните прехващачи. Или поне ги препрограмирай така, че космическите апарати да могат отново да се движат безопасно в пръстените и между тях…

Усмивката на лицето на Сикоракса не изчезна. Но и гримираните й в пурпур виолетови очи не станаха по-топли.

— Второ — продължи Никой, — искам да премахнеш сдържащото поле над Средиземноморския басейн и да вдигнеш полетата на Херкулесовите ръце.

Вещицата се изсмя.

— Ама че необичайно искане. Образувалото се цунами ще причини истинска катастрофа.

— Ще го направиш постепенно, Цирцея. Зная, че можеш. Напълни отново басейна.

— Преди да продължиш, искам да чуя поне един довод защо да го правя — студено каза тя.

— В Средиземноморския басейн има неща, с които старостилните човеци няма да разполагат в близко бъдеще.

— Имаш предвид депата — каза Сикоракса. — Космическите кораби, оръжията…

— Много неща — каза Никой. — Пусни винотъмното море да изпълни отново Средиземноморския басейн.

— Може и да не си забелязал при пътешествията си, но старостилните човеци са на границата на изчезването — каза Сикоракса.

— Забелязах. И въпреки това искам да напълниш Средиземноморския басейн. Внимателно и бавно. И докато го правиш, да махнеш онази щуротия Атлантическия пролом.

Сикоракса поклати глава и вдигна чашата с двете дръжки, за да отпие глътка вино. Не предложи на Никой. Младият Одисей лежеше по гръб с изцъклен поглед, очевидно неспособен да помръдне.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не — каза Никой. — Освен това искам да активираш всички факс възли за старостилните хора, всички функции и останалите на екваториалния и полярния пръстен възстановителни резервоари.

Сикоракса не отговори.

— И накрая — каза Никой, — искам да пратиш опитоменото си чудовище долу да каже на Сетебос, че Тихия идва на тази Земя.

Калибан изсъска и изръмжа.

— Май дошло е време да отскубнем здравите крака на човечето и да му оставим чуканчета, на които да клечи и да си помисли. Той могъщ е и е Господар, и този нещастник ще получи червей — не, два червея — заради това, че произнася името му всуе.

— Тишина! — отсече Сикоракса и се изправи. В голотата си изглеждаше по-царствена от всяка кралица с всичките й регалии. — Никой, Тихия идва ли на тази Земя?

— Мисля, че да.

Тя като че ли се отпусна, взе чепка грозде от купата върху възглавниците и я предложи на Никой. Той поклати глава.

— Искаш прекалено много от мен за един стар и не-Одисей — меко каза тя и закрачи между покритото с възглавници ложе и мъжа. — Какво ще ми дадеш в замяна?

— Ще ти разкажа за пътешествията си.

Сикоракса отново се изсмя.

— Зная за пътешествията ти.

— Този път не знаеш. Тези продължиха двадесет години, не десет.

Прекрасното лице на вещицата се изкриви в нещо, което моравеките интерпретираха като презрителна физиономия.

— И винаги търсиш едно и също… твоята Пенелопа.

— Не — отвърна Никой. — Не и този път. Този път, когато прати младия мен през портата Калаби-Яу, в своите скитания в пространството и времето, които за мен продължиха двадесет години, търсих теб.

Сикоракса спря и го зяпна.

— Теб — повтори Никой. — Моята Цирцея. Обичахме се добре и правихме любов много пъти през тези двадесет години. Откривах те в твоите превъплъщения като Цирцея, Сикоракса, Алис и Калипсо.

— Алис? — изненада се вещицата.

Никой само кимна.

— Тогава имах ли междинка между предните зъби?

— Да.

Сикоракса поклати глава.

— Лъжеш. Във всички потоци на реалността всичко е едно и също, Одисее-Никой. Спасявам те, измъквам те от морето, помагам ти, храня те с медовина и най-отбрана храна, лекувам раните ти, къпя те, показвам ти плътска любов по начин, за който само можеш да мечтаеш, предлагам ти безсмъртие и вечна младост, а ти винаги си тръгваш. Винаги ме напускаш заради онази шавлива кучка Пенелопа. И заради сина си.

— През изминалите години видях сина си — каза Никой. — Израснал е прекрасен мъж. Вече нямам нужда да го виждам отново. Искам да остана с теб.

Сикоракса се върна при възглавниците си и отпи от големия бокал с двете дръжки.

— Мисля да превърна всичките ти моравекски спътници в свине — най-сетне каза тя.

— Защо не? — сви рамене Никой. — Правеше така с всичките ми хора в останалите светове.