Дан Симънс - Олимп

Зевс се е побъркал. Тъмните му очи сякаш са се забили в мен, докато дрънка за скорошното си издигане към върховната Божественост. Сигурен съм, че ме вижда. В очите му се чете самодоволното търпение на котка, държаща мишка между лапите си.

Поставям облечената си в дебелата материя длан върху медальона за телепортиране, висящ на гърдите ми под лепнещия маскировъчен костюм.

Но къде да отида? Връщането на брега при ахейците означава сигурна смърт. Пренасянето в Илион да видя Елена означава удоволствия и оцеляване, но пък ще съм предал… предал кого? Гърците дори не ме забелязваха, докато бродех сред тях — поне не и след като Ахил и Одисей изчезнаха от другата страна на затварящата се брана-дупка. Защо да съм лоялен към тях, когато те не са към мен…

Но все пак съм.

Покрай Одисей — само при мисълта за него в съзнанието ми моментално изникват порнографски образи — се сещам, че мога да се телепортирам и на „Кралица Маб“. Това би било най-безопасното място за мен, макар че всъщност нямам място сред моравеките.

Нищо не е наред. Струва ми се, че каквото и да предприема, то ще е най-обикновено страхливо предателство.

Предателство на кого, за Бога? — питам се, като споменавам напразно името Божие дори докато новият Господ и единственият Всемогъщ Бог във вселената ме гледа право в очите, докато пръска слюнки и довършва заплашителната си високопарна тирада.

Последните думи на Господаря Зевс не са „ИМА ЛИ ВЪПРОСИ?“, но като едното нищо може да е останал сигурен в липсата им поради гробното мълчание, което изпълва Голямата зала на боговете.

И тогава най-внезапно, най-необяснимо — с оглед на реалновремевия ужас на ситуацията — неумиращият педант някъде дълбоко в мен; набеденият учен вместо бившият схоластик бива поразен от Милтънов 18 18 Джон Милтън (1608–1674), английски поет — Б.пр. стих на Луцифер — ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди… 19 19 Исая 14:13 и Дж. Милтън, „Изгубеният рай“ — Б.пр.

Нещо изтръгва покрива и горните етажи на Голямата зала на боговете и над главите на всички се разкрива голото небе и нещо огромно и безформено. Заревават ветрове и гласове.

Стената се срутва. Грамадни фигури, някои от които смътно човекоподобни, разбиват зидария, събарят колони, спускат се от небето и се хвърлят срещу насъбралите се богове. Всеки безсмъртен с малко здрав разум се телепортира или си плюе на петите. Аз съм замръзнал на място.

Зевс скача на крака. Златната му броня и оръжията му са на няма и шест метра от мястото, където се намира, но разстоянието е прекалено голямо. Прекалено много фигури приближават прекалено бързо бащата на боговете, за да има възможност да се въоръжи.

Той вдига ръка и я дърпа назад, за да хвърли мълния, да порази враговете си с гръмотевица.

Нищо не се случва.

— Ай! Ай! — крещи Зевс и зяпва невярващо празната си ръка, сякаш гледа предател. — Стихиите не ми се подчиняват!

— НЯМА СПАСЕНИЕ! НЯМА МИЛОСТ! — прогърмява глас от движещата се маса буреносни облаци, надвиснала над полуразрушената сграда и биещите се богове и фигури. — СЛЕЗ СЕГА С МЕН, УЗУРПАТОРЕ. ОНЕЗИ, КОИТО ОСТАВАТ, НЕ ОБИЧАТ ТРОНОВЕ, ОЛТАРИ, СЪДИЙСКИ КРЕСЛА И ВСИЧКИ ОНЕЗИ УЖАСНИ ФОРМИ, ОМРАЗНИ НА БОГ И ЧОВЕК. ЕЛА, УЗУРПАТОРЕ, ТИРАНЕ НА СВЕТА. ЕЛА В НОВИЯ СИ ДОМ — ЧУЖД, ВРАЖДЕБЕН, ПРОТИВЕН, ТЪМЕН И МЪЧИТЕЛЕН.

Освен с оглушителните си децибели, ужасяващият глас е още по-ужасяващ заради спокойствието си.

— Не! — крещи Зевс и се телепортира някъде.

Чувам биещите се край мен безсмъртни да крещят: „Титани!“ и „Кронос!“ и побягвам, моля се да съм останал невидим в моравекския си хамелеонски костюм, тичам навън през падащите колони, покрай сражаващите се фигури, през мълниите, към накъсаното от пламъци синьо небе над върха на Олимп.

Някои от олимпийските богове вече са се добрали до летящите си колесници и са влезли в битка с по-големи и по-странни возила и с техните неописуеми кочияши. Навсякъде по бреговете на Езерото на калдерата богове се сражават с титани — виждам как някаква фигура, която може да е единствено Кронос, е подхванала едновременно Аполон и Арес, — докато чудовища притискат боговете и ги карат да побягнат.

Изведнъж ме хващат. Нечия могъща ръка ме сграбчва и ме спира, приковава дясната ми ръка, преди тя да се докосне до телепортаторния медальон, и смъква хамелеонския ми костюм като дете, нетърпеливо свалящо опаковката на коледния си подарък.