Дан Симънс - Олимп

Ахил отпуска хватката си.

— Моля те. Моля те!

Хефест кима и се обръща към мен.

— Ти също ела, схоластико Хокънбери. Зевс искаше да си тук този ден. Искаше да си очевидец. Е, ще бъдеш очевидец.

Моравеките на борда на „Кралица Маб“ приемаха всичко случващо се на живо, в реално време — нанокамерите на Одисей работеха безупречно, — но Астейг/Че не прехвърли образа на Манмът и Орфу, които работеха на дъното на земния океан. Двамата вече бяха прекарали шест от общо дванадесетте часа работа по изрязването и натоварването на седемстотин шестдесет и осемте черни дупки и никой на „Кралица Маб“ нямаше желание да ги разсейва.

А ставащото в момента можеше спокойно да се квалифицира като разсейващо.

Правенето на любов — ако можеше да се нарече така едва ли не насилственото съвкупяване между Одисей и жената, която се бе нарекла Сикоракса — се намираше в една от временните паузи. Двамата се бяха проснали голи върху разбърканите възглавници, пиеха вино от големи чаши с две дръжки и ядяха плодове, когато някакво чудовищно създание с хриле на амфибия, зъби, нокти и ципи между пръстите на краката отмести завесите и зашляпа към покоите на Сикоракса.

— Мисля, че Калибан трябваше да обяви, че се готви да превърне кратуната на пихтия, когато чу люка да се завърта. Нещо дойде да те види, майко. Има месо по носа и тлъстите пръсти. Кажи, майко, и в Негово име ще сваля вкусната му плът от меките му като тебешир кокали.

— Не, Калибан, благодаря ти, скъпи — каза голата жена с боядисаните в пурпурно вежди. — Нека посетителят ни да влезе.

Приличащото на амфибия създание на име Калибан направи крачка встрани. В помещението влезе една по-възрастна версия на Одисей.

Всички моравеки, дори онези, които понякога имаха проблеми с различаването на едно човешко същество от друго, забелязаха приликата. Младият Одисей, проснат гол върху копринените възглавници, зяпаше тъпо по-стария Одисей. Възрастната версия бе със също толкова нисък ръст и широк гръден кош, но имаше повече белези, сива коса, посивяващата му брада бе по-гъста и като цяло изглеждаше много по-внушително от пътника на „Кралица Маб“.

— Одисее — каза Сикоракса. Гласът й звучеше изненадано, доколкото можеха да преценят моравекските вериги за анализ на речта.

Той поклати глава.

— Сега името ми е Никой. Поласкан съм да те видя отново, Цирцея.

Жената се усмихна.

— Е, значи и двамата сме се променили. Сега за света и за самата себе си съм Сикоракса, мой покрит с белези Одисее.

Младият Одисей понечи да стане, ръцете му се свиха в юмруци, но Сикоракса направи едно движение с лявата си ръка и той падна върху възглавниците.

— Ти си Цирцея — каза мъжът, който се нарече Никой. — Винаги си била Цирцея. Винаги ще бъдеш Цирцея.

Сикоракса съвсем слабо сви рамене и тежките й гърди се олюляха. Младият Одисей се бе проснал вляво от нея. Тя потупа свободните възглавници отдясно.

— Седни до мен… Никой.

— Не, Цирцея, благодаря — отвърна облеченият в туника, шорти и сандали мъж. — Ще остана прав.

— Ще дойдеш и ще седнеш до мен — с напрегнат глас каза Сикоракса и направи сложно движение с дясната си ръка. Пръстите й се движеха в точно определен ред.

— Не, благодаря, ще остана прав.

Тя примигна. Този път изненадата й бе по-голяма, доколкото можеха да преценят моравекските анализатори на мимиките и емоциите.

— Моли 20 20 Моли — чудодеен корен, даден на Одисей от Хермес, за да се предпази от магиите на Цирцея (Кирка). — Б.пр. — каза Никой. — Мисля, че ти е познато. Прави се от рядък черен корен, от който всяка есен се ражда по едно млечнобяло цвете.

Сикоракса бавно кимна.

— Боже мой, доста си попътувал. Но нима не си чул? Хермес е мъртъв.

— Това няма значение — каза Никой.

— Всъщност наистина няма. Как стигна дотук, Одисее?

— Никой.

— Как стигна дотук, Никой?

— Използвах стария скутер на Сави. Трябваха ми почти четири дни пълзене от една орбитална буца до друга, като през цялото време се криех от онези твои роботизирани пазачи или им избягвах в стелт режим. Трябва да разкараш тези неща, Цирцея. Или аероскутерите трябва да бъдат оборудвани с тоалетни.

Сикоракса тихо се засмя.

— И защо да се отървавам от прехващачите?

— Защото те моля.

— И защо ми е да правя каквото ме помолиш, Оди… Никой?

— Ще ти кажа, когато приключа с исканията си.

Калибан изръмжа зад гърба на Одисей. Човекът не му обърна внимание.