Дан Симънс - Олимп

— След това каза само: „Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой“ — отвърна Деймън.

Ада го накара да го повтори още два пъти, после каза:

— Това също е съвсем безсмислено.

— Зная — каза Деймън. Беше оклюмал, с отпуснати рамене. — Опитах се да я накарам да обясни, но тя… изчезна. Просто се изпари.

Ада го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че това наистина се е случило, Деймън? Всички работим прекалено много, спим твърде малко и непрекъснато сме под напрежение. Сигурен ли си, че призракът е бил истински?

Деймън също я изгледа. Погледът му бе ядосан и същевременно изпълнен със съмнение. Не каза нищо.

— Не забравяй, че ковчегът на Никой е ковчег на Никой — промърмори Ада. Огледа се. Хората се бяха заели със следобедните си задачи, но работните екипи се бяха разделили на групички, гласували по един и същи начин. Никой не разговаряше с плешивия Елиън. Ада с мъка потисна напиращите ридания.

Нито Никой, нито аероскутерът се върнаха този ден. Нито пък на следващия. И на по-следващия.

На третия ден Ада пое на управлявания от Хана несигурен въздушен сал заедно с ловния екип на Деймън отвъд кръга на войниксите и се опита да прецени броя на безглавите корубести убийци. Беше прекрасна утрин — никакви облаци, синьо небе и топли ветрове, миришещи на пролет. Лесно забеляза, че броят на войниксите зад трикилометровия радиус от Ямата се е увеличил.

— Трудно е да се прецени — прошепна тя на Деймън, макар да се намираха на триста метра над чудовищата. — Само на ей онази поляна трябва да са триста-четиристотин. Никога не ни се е налагало да броим толкова много неща. Какво мислиш? Петнайсет хиляди като цяло? Или повече?

— Повече, доколкото мога да преценя — спокойно отвърна Деймън. — Мисля, че сме обградени поне от тридесет-четиридесет хиляди.

— Не се ли уморяват да стоят така? — попита Ада. — Нямат ли нужда да ядат? Да пият?

— Очевидно не — каза Деймън. — Навремето, когато ги смятахме за машини-слуги, никога не съм виждал някой да яде, да пие или да се уморява. А ти?

Ада не отговори. Онези времена й изглеждаха прекалено далечни, за да се замисля за тях, макар да бяха свършили преди по-малко от година.

— Петдесет хиляди — промърмори Деймън. — Вероятно сега са към петдесет хиляди и всеки ден се прехвърлят нови.

Хана насочи сала на запад в търсене на дивеч.

На четвъртия ден бебето сетебос в Ямата беше пораснало колкото едногодишно теле — колкото някое от техните едногодишни телета, избити от войниксите. Представляваше обаче само пулсиращ сив мозък с множество розови ръце на корема, жълти очи, трептящи отвори и още трипръсти длани върху сиви пипала.

„Мамо, мамо — шепнеше нещото в ума на Ада и в умовете на всички останали. — Вече трябва да изляза. Тази яма е прекалено малка и съм много гладен, не мога вече в нея“.

Беше ранна вечер, по-малко от час преди падането на здрача и на поредната дълга и тъмна зимна нощ. Групата се събра около Ямата. Мъжете и жените все още гледаха да се делят на групи според начина, по който бяха гласували. Вече всички носеха иглени пушки и арбалети.

Кейсман, Кейман, Греоги и Едид стояха на ръба на Ямата и се целеха в съществото долу. Останалите се приближиха още повече.

— Хана, салът напълно ли е зареден? — попита Ада.

— Да — отвърна младата жена. — Първата пратка багаж е на борда, има място и за десет души. След това ще можем да качваме по четиринадесет на всяко пътуване.

— Колко време ти е нужно за достигане до острова и разтоварване?

— Четиридесет и две минути — каза Лейман и потърка чуканчетата на липсващите пръсти на дясната си ръка. — Тридесет и пет, когато са само хора.

— Много е — каза Ада.

Хана пристъпи по-близо до огъня, който бяха запалили до Ямата.

— Ада, пътуването до острова отнема петнадесет минути в едната посока. Машината просто не може да лети по-бързо.

— Аероскутерът щеше да стигне за по-малко от минута — обади се Лоус, един от най-ядосаните от обитателите на Ардис. — Можехме да се прехвърлим всички за по-малко от десет минути.

— Да, но сега аероскутера го няма — каза Ада безизразно. Неволно погледна на югозапад, към реката и острова, но и към гората, в която чакаха петдесет-шестдесет хиляди войникси.

Никой бе прав. Дори и цялата колония да избягаше на острова, войниксите щяха да стигнат дотам след броени часове — а може би и след минути. Макар факс възелът на Ардис все още да не работеше — там имаше денонощно хора, които непрекъснато го изпробваха, — войниксите се прехвърляха. По някакъв начин го умееха. Ада осъзна, че на целия свят няма място, където да са в безопасност от убийците.