Дан Симънс - Олимп

Като стана дума за радиация, тук тя бе в изобилие. И двамата я бяха регистрирали, а „Дамата“ се зае да я наблюдава и да им предава показанията. Лъчението не бе опасно за моравеки с дизайн като техния, но усещането за преминаващите през телата им неутронни и гама-лъчи все пак привлече вниманието им.

Манмът обясни, че ако са човешки същества и дишат бутилиран стандартен земен въздух, представляващ смес от 21% кислород и 79% азот, при налягане от 8 атмосфери натрупващите се и разширяващи се азотни мехурчета ще окажат гибелно въздействие върху тях — ще предизвикат азотна наркоза, ще изкривят преценките и емоциите им и ще направят излизането им на повърхността невъзможно без дълги часове на декомпресия на различни дълбочини. Моравеките обаче дишаха чист О-две и дихателните им системи компенсираха увеличеното налягане.

— Да хвърлим един поглед на противниците? — предложи Орфу от Йо.

Манмът тръгна напред. Докато се катереше предпазливо по заобления корпус на потъналата подводница, тинята около тях се вдигна като същинска прашна буря.

— Можеш ли още да виждаш през финия радар? — попита Манмът. — Тази гадост ме ослепява във видимите честоти. Чел съм за нея във всички стари земни истории за спускане под вода. Първият водолаз на дъното или вътре в някой потънал кораб ще вижда всичко, докато за всички останали видимостта ще е нула — поне докато тинята и боклуците не се уталожат.

— Нулева видимост, а? — каза Орфу. — Е, добре дошъл в групата, амиго. Детайлният радар, който ползвам в серния пръстен на Йо, ми върши идеална работа тук. Виждам корпуса, гърбицата на ракетния отсек, наблюдателницата — счупеното платно — на тридесет метра пред мен. Ако ти трябва помощ, само кажи. Ще те водя за ръчичка.

Манмът изсумтя и премина на инфрачервено и радарно зрение.

Носеха се над ракетния отсек, на пет метра от самите ракети. И двамата се придвижваха с вградените си дюзи, като внимаваха да не ги насочват към прекатурените бойни глави.

А те си бяха точно прекатурени. Имаше четиридесет и осем ракетни тръби. Люковете на всички бяха широко отворени.

— Изглеждат тежки — отбеляза Манмът по теснолъчевия канал. Разбира се, всяка тяхна дума се предаваше на „Кралица Маб“ и спускателния кораб чрез радиошамандурата, която Манмът бе пуснал от „Смуглата дама“.

— Седем тона. — Орфу бе хванал един от огромните люкове: диаметърът му бе колкото самия йониец.

Екипажът бе наредил на корабния ИИ да отвори четиридесет и осемте люка, но самите ракети все още оставаха отделени от океана с куполи от синьо фибростъкло. От пръв поглед Манмът разбра, че задвижваните до повърхността от огромни количества азот ракети — двигателите им би трябвало да се запалят едва след като достигнат въздуха — с лекота биха пръснали похлупаците от фибростъкло.

Но те не бяха изхвърчали в издигащите се азотни мехури. Двигателите им не се бяха включили. Самите куполи от фибростъкло отдавна се бяха разпаднали и от тях бяха останали само чупливи сини фрагменти.

— Ама че каша — каза Орфу.

Манмът кимна. Каквото и да бе улучило „Меча на Аллах“, бе разрушило кърмата непосредствено над машинното отделение, бе направило на пух и прах двигателите и бе пуснало океана да се втурне по дължината на бумъра. Ударната вълна и водата бяха разбили ракетните отделения и бяха прекатурили самите ракети. Сега тук цареше пълен хаос. Някои от бойните глави все още сочеха приблизително нагоре, но повечето древни, корозирали ракетни двигатели с твърдо гориво бяха отгоре, а бойните глави лежаха погребани в тинята.

— Забрави за лесната шест хиляди деветстотин и дванадесет часова работа — излъчи Орфу. — Толкова ще ни трябва само за да се доберем до някои от бойните глави. И най-вероятно всяко по-сериозно използване на режещия лазер или преобръщането на ракетите ще доведе до взрив.

— Така е — каза Манмът. Сега тинята не му пречеше и той гледаше към бъркотията предимно на оптическите честоти.

— Някой от двама ви да има предложение? — попита премиер интеграторът Астейг/Че.

Манмът едва не подскочи. Знаеше, че всички на „Кралица Маб“ ги наблюдават, но бе толкова погълнат от изследването на корабокрушението, че мисълта за връзката почти бе излетяла от ума му.

— Да — каза Орфу от Йо. — Ето какво ще направим.

Описа процедурата колкото се може по-сбито и без технически термини. Вместо да се опитват да обезвреждат всяка от бойните глави според дългия протокол, изпратен им от премиер интеграторите, йониецът планираше двамата с Манмът да се справят по бързата процедура. Манмът щеше да докара „Смуглата дама“ точно над потопената подводница, да изпъне докрай телескопичните й крака и да се настани над „Меча на Аллах“ като мътеща квачка. Щяха да използват прожекторите на „Дамата“, за да осветяват работната си площадка. След това с режещите лазери щяха да отделят бойните глави от ракетите-носители и с помощта на прости вериги и скрипци да ги пренесат в товарния отсек като кора яйца.