Дан Симънс - Олимп

— Добра новина, наистина — каза Манмът.

— Лошата е, че ако работим непрекъснато, без паузи за кафе и оттегляния в стаята за почивка, ще са ни нужни малко повече от девет часа на черна дупка. Забележи — не на бойна глава, а на близка до критическата си фаза черна дупка.

— При седемстотин шейсет и осем… — започна Манмът.

— Шест хиляди деветстотин и дванадесет часа — довърши Орфу. — И тъй като сме на Земята и стандартното моравекско време е истинското планетарно време, това означава двеста четиридесет и седем дни и дванадесет часа, ако всичко върви по план и не се натъкнем на някакви истински проблеми…

— Е… — започна Манмът. — Предлагам да се заемем с този фактор, когато намерим корабокрушението и видим дали изобщо сме в състояние да се доберем до бойните глави.

— Странно е да получаваш пряк сонарен сигнал — каза Орфу. — Няма нищо общо с чуването, а по-скоро сякаш кожата ми внезапно се уголемява до…

— Ето го — прекъсна го Манмът. — Виждам го. Потъналия кораб.

Разбира се, перспективите и видимите хоризонти бяха различни на тази Земя, много по-голяма от Марс, с който почти бе свикнал, и още по-различни от пропорциите на мъничката Европа, където бе прекарал всички стандартни години от съществуването си. Но данните от сонара, дълбочинния радар, устройствата за улавяне на маса и собствените му очи му казваха, че корабът се намира на около петстотин метра напред, че лежи на тинестото дъно малко под плаващата на седемдесет метра „Смугла дама“ и че смазаният му корпус е с дължина около петдесет и пет метра.

— Мили Боже — прошепна Манмът. — Виждаш ли това чудо на радара или на сонара?

— Да.

Потопената подводница лежеше по корем с кърмата нагоре; носът бе невидим зад блестящото силово поле, което задържаше Атлантическия океан от сухата ивица, минаваща между Европа и Северна Америка. Стената от светлина от Пролома накара Манмът да зяпне от възхищение. На дълбочина над седемдесет метра, където дори дъната на огрените от слънчевите лъчи земни океани трябваше да са мастилено-черни, пъстрата светлина обагряше водната граница и хвърляше тъмнозелени отблясъци по корпуса на потъналата подводница.

— Виждам какво я е убило — каза Манмът. — Твоите уреди засичат ли онази взривена част над мястото, където би трябвало да е машинното отделение? Малко след като корпусът се издува нагоре към ракетния отсек?

— Да.

— Мисля, че там е експлодирала някаква дълбочинна мина, торпедо или ракета — каза Манмът. — Листовете на обшивката са се огънали навътре. Взривът е пропукал основата на платното и го е наклонил напред.

— Какво платно? — не разбра Орфу. — Да нямаш предвид платно като онова триъгълното на фелуката, с която пътувахме на изток по Валес Маринерис?

— Не. Имам предвид онази част, която стърчи нагоре, почти до силовото поле. В зората на подводниците я наричали командна кула. След като през двайсети век започнали да правят атомни подводници като този бумър, прекръстили кулата на платно.

— Това пък защо? — попита Орфу от Йо.

— Не зная — отвърна Манмът. — Всъщност имам го някъде из резервната памет, но не е чак толкова важно. Не ми се иска да губя време в търсене.

— А какво е бумър?

— Галено име. Хората от Изгубената ера наричали така носещите балистични ракети подводници като тази — обясни Манмът.

— Значи са давали галени имена на машини, чиято единствена цел е била да унищожават градове, човешки живот и цялата планета?

— Да — каза Манмът. — Тази вероятно е била построена век или два, преди да бъде потопена. Може би е била създадена от някоя от големите сили по онова време и продадена на по-малка групировка. Нещо я е потопило много преди да се появи този прорез в Атлантическия океан.

— Можем ли да стигнем до бойните глави? — попита Орфу.

— Чакай малко. Да видим.

Манмът премести „Смуглата дама“ още малко напред. Не искаше да има нищо общо със стената от силово поле и въздуха зад нея, затова не се насочи натам, а приближи до ракетния отсек. Мощните прожектори на „Смуглата дама“ претърсваха целия корпус, а останалите прибори изучаваха вътрешността на древната подводница.

— Нещо не е наред — промърмори той по вътрешната линия.

— Какво има? — попита Орфу.

— В подводницата има страшно много анемонии и други организми. Вътрешността е пълна с живот, сякаш подводницата е потънала само преди век, а не преди две и половина хилядолетия.

— Възможно ли е някой да я е ползвал преди толкова малко време? — попита Орфу.