Дан Симънс - Олимп

Зевс пада по гръб на леглото. Ахил замахва силно с ножа, забива го дълбоко в корема на бога и го разпорва нагоре и надясно, докато магическото острие не застъргва по гръдния кош.

Зевс изкрещява отново, но преди да успее да се свие, Ахил вече е измъкнал цял метър сиво черво — блестяща божествена вътрешност — и го увива няколко пъти около един от четирите стълба на огромното Одисеево ложе, след което го завързва на здрав възел.

„Този стълб е живата маслина, около която Одисей е изградил спалнята и леглото“ — замаян си мисля аз. Запомнените още от детство стихове от „Одисея“, в които Одисей говори на съмняващата се Пенелопа, нахлуват в главата ми:

Сега ремъкът от волска кожа е станал още по-пурпурен — Зевс се мъчи да се освободи от въжето от собственото му черво. Златен ихор и съвсем човешка червена кръв се леят от гърлото му, по лицето и от корема. Ослепен от собствената си болка и кръв, могъщият Зевс размахва ръце и се мъчи опипом да открие мъчителя си. Всяко движение и напън изважда още от блестящите му сиви вътрешности. Писъците му карат дори невъзмутимия Хефест да запуши уши.

Ахил пъргаво отскача извън обсега му и приближава с танцови стъпки само колкото да съсича и отрязва ръцете, краката, бедрата, пениса и ахилесовите сухожилия на слепия бог.

Зевс рухва по гръб, все още завързан за маслинения стълб на леглото с десетина метра сиво черво, но нали е безсмъртно същество, все още продължава да се мята и да вие, да разпръсква ихор по тавана и да рисува сложни фигури с божествената си артериална струя.

Ахил излиза от помещението и се връща с бойния си меч. Приковава мятащата се лява ръка на Зевс с обутия си в боен сандал крак, вдига високо оръжието и замахва надолу с такава сила, че острието минава през врата на Гръмовержеца и изкарва искри от каменния под.

Главата на бащата на всички богове се отделя от тялото и се търкулва под леглото.

Героят се отпуска на окървавеното си коляно и сякаш натиква лицето си в огромната отворена рана, която доскоро бе бронзовият мускулест корем на Зевс. В продължение на една ужасяваща секунда съм сигурен, че Ахил яде вътрешностите на сразения си противник — лицето му е скрито в коремната кухина, от човек се е превърнал в същински хищник, в побеснял вълк.

— Аха! — крещи бързоногият мъжеубиец и измъква някаква огромна, все още пулсираща маса от блестящата сива бъркотия.

Зевсовият черен дроб.

— Къде е проклетото куче на Одисей? — пита сам себе си Ахил с блеснали очи. Оставя ни, за да изнесе черния дроб и да го хвърли на кучето Аргус, скрило се някъде из двора.

Двамата с Хефест бързо отстъпваме, за да му направим път.

Когато звукът от стъпките на мъжеубиеца — богоубиеца — заглъхва, двамата с бога на огъня оглеждаме стаята.

Като че ли няма нито един квадратен сантиметър от леглото, пода, тавана или стените, който да не е омазан с кръв.

Огромното обезглавено тяло на каменния под, все още завързано за маслинения стълб, продължава да трепери и да се мята, окървавените пръсти се свиват и отпускат.

— Мама му стара! — възкликва Хефест.

Искам да извърна очи, но не мога. Искам да изляза навън и да повърна тихомълком някъде, но не съм в състояние.

— Какво… как… той още ли е… отчасти… жив? — задавено успявам да изрека.

Хефест се обръща към мен с най-безумната си възможна усмивка.

— Зевс е безсмъртен, забрави ли, Хокънбери? Дори и сега агонизира. Ще изгоря парчетата му в Небесния огън. — Навежда се и взема късия нож, който е използвал Ахил. — Ще изгоря и богоубийственото острие на Афродита. Ще го стопя и ще излея нещо ново. Може би паметна плоча в чест на Зевс. Изобщо не трябваше да го изработвам за оная кръвожадна кучка.

Примигвам и поклащам глава, след което сграбчвам приведения бог на огъня за тежкия кожен пояс.