Дан Симънс - Олимп

— Да — отвърна Манмът. — Петдесет и трети сонет.

След два часа, точно след като бяха натоварили поредната светеща в синьо бойна глава във вече пълния товарен отсек — мъчеха се да държат черните дупки на колкото се може по-голямо разстояние една от друга, — Орфу каза:

— Цената на това решение на проблема ни е корабът ти. Съжалявам, Манмът.

Европеецът кимна: надяваше се дълбочинният радар на приятеля му да регистрира това движение. Още когато йониецът предложи плана си, Манмът разбра, че това означава безвъзвратна загуба на любимата му „Смугла дама“. Нямаше начин да рискуват с изваждането на бойните глави от изпълнения с пяна трюм и да ги преместят в друго хранилище. Най-добрият сценарий бе някой космически апарат да изведе „Дамата“ в орбита и да я изстреля заедно със смъртоносния й товар далеч от Земята, в открития космос — колкото се може по-внимателно и по-бързо.

— Имам чувството, че току-що си я възвърнах — каза Манмът и усети прочувствения тон в собствения си радиосигнал.

— Някой ден ще ти построят нова — опита се да го утеши Орфу.

— Няма да е същата — каза Манмът. Беше прекарал повече от век и половина в малката подводница.

— Да — съгласи се Орфу. — Нищо няма да е същото след всичко това.

В края на осемнадесетте часа, след като и последният грозд от светещите от радиацията на Черенков зараждащи се черни дупки бе натоварен и здраво закрепен в трюма и той бе затворен, двамата моравеки бяха наистина абсолютно изтощени.

— Има ли нещо за проверяване или търсене в „Меча на Аллах“? — попита Орфу.

— Не точно сега — отговори премиер интегратор Астейг/Че от борда на „Кралица Маб“. Корабът бе подозрително мълчалив през последните осемнадесет часа.

— Не искам никога вече да виждам това проклето нещо. — Манмът бе прекалено изтощен, за да му пука, че говори по общия канал. — Тази подводница е същинска гадост.

— Прав си — каза главен центурион Меп Аху от кръжащия над тях спускателен кораб.

— Няма ли да ни кажете какво правиха Одисей и приятелката му през последните осемнадесет часа? — попита Орфу.

— Не точно сега — повтори премиер интегратор Астейг/Че. — Качете бойните глави. И внимавайте.

— И ти си прав — каза Меп Аху. В гласа му нямаше и капка ирония.

Сума IV бе дяволски добър пилот, трябваше да му се признае — и Орфу с Манмът му го признаваха. Успя да зависне с кораба така, че „Смуглата дама“ остана напълно потопена, когато много по-големите врати на спускателния кораб се затвориха под нея. След това Сума IV бавно изтласка водата, като изчака собствената пяна на кораба да заеме мястото й и да заключи подводницата в нов защитен пласт.

Орфу от Йо вече бе използвал спуснатите кабели, за да се покатери тежко на покрива на спускателния кораб, преди „Дамата“ да бъде погълната, но Манмът напусна еконишата си в последния момент — изчака подводницата да се стабилизира и да започне да наблюдава сама себе си по време на деликатното й издигане и натоварване. Имаше чувството, че трябва да каже някакви прощални думи, докато излиза за последен път от кораба си, но така и не излъчи нищо друго освен: „Сбогом, моя лейди“. Не получи отговор.

Спускателният кораб се издигна от океана, като изпусна водата през вентилите в товарния си отсек, и Манмът използва остатъка от силите си, механични и органични, за да се покатери върху кораба и да се спусне през по-малкия от двата люка на пътническия отсек.

При всички други обстоятелства объркването в отделението за войниците щеше да изглежда комично, но тъкмо в момента на Манмът изобщо не му бе до смях. Орфу бе прибрал всичките си манипулатори и антената и така бе успял да се промуши през по-големия люк, но сега туловището на йониеца изпълваше по-голямата част от помещението, в което обикновено се разполагаха двадесетте астровекски войници в мрежестите си седалки. Сега войниците се бяха натъпкали в тесния коридор към самата пилотска кабина и Манмът трябваше да пълзи по хитиновите им коруби, за да стигне до Меп Аху и Сума IV в тясната кабина.

Сума IV управляваше ръчно с помощта на омниконтролера, за да уравновесява кораба и неговия местещ се товар — натискаше бутоните за дюзите както сигурно бяха правили човеците виртуози-пианисти от миналото.

— Не останаха колани — каза пилотът, без да се обръща към Манмът. — Използвахме последните, за да закрепим едричкия ти приятел в пътническото отделение. Разпъни последното кресло и се залепи за него, ако обичаш.