Дан Симънс - Олимп

Матовочерен космически кораб се материализира , демаскира, излезе от фаза, свали силовите си полета, появи се от нищото — по дяволите, Манмът не можеше да намери подходящия израз — на не повече от пет километра от тях от страната на слънцето. Очевидно бе моравекска конструкция, но дизайнът му бе много по-модерен от всичко, което бе виждал. Ако „Кралица Маб“ приличаше на някакво летателно устройство от двадесети век на Изгубената ера, новодошлият сякаш бе изпреварил с векове постиженията на моравеките. Черната форма по някакъв начин успяваше да изглежда едновременно набита и смъртоносно гладка, проста и невъзможно сложна с фракталната си геометрия и приличащите на прилепови криле. Манмът нито за миг не се усъмни, че корабът е оборудван със страховити оръжия.

Запита се за момент дали премиер интеграторите наистина смятат да рискуват загубата на един от невидимите бойни кораби, но… не… още докато се чудеше, в заобленото туловище на бойния кораб се появи отвор и в космоса излетя дълго устройство, приличащо на метла на вещица, което се въртеше около собствената си ос, изравни се със спускателния кораб и използва спомагателните си дюзи от двете страни на абсурдно грамадния двигател, за да се придвижи безшумно към тях.

— Защо да се чудим? — излъчи към него Орфу. — Премиер интеграторите имаха над осемнадесет часа да измислят нещо. А ние, моравеките, винаги сме били добри инженери.

Манмът трябваше да се съгласи. Метлата се приближаваше, като намаляваше скоростта и продължаваше да се върти: държеше дюзите си настрани от корпуса на спускателния кораб. Манмът установи, че устройството е дълго около шестдесет метра; малкият възел на ИИ бе разположен в центъра на тежестта подобно на седло на мършаво конче; устройството бе оборудвано с множество сребристи манипулатори и тежки метални клеми и с един мощен реактивен двигател непосредствено пред огромния звънец на главния двигател, наред с множество по-малки маневрени четворни дюзи.

— Освобождавам подводницата — оповести Сума IV по общата честота.

С помощта на камерите на спускателния кораб Манмът наблюдаваше как дългите врати на товарния отсек се отвориха и „Смуглата дама“ грациозно се понесе навън, задвижвана от съвсем малки струйки газ. Любимата му подводница започна да се върти много бавно — стабилизиращата й система бе изключена, така че тя дори не се опита да застане по подходящия начин. Манмът си помисли, че никога не е виждал нещо толкова отделено от стихията си — отново — като носещата се в космоса „Дама“, на триста километра над яркосиния вечерен океан под тях.

Приличащият на метла роботизиран кораб не позволи на „Дамата“ да се върти прекалено дълго. Механизмът внимателно се придвижи напред, изравни перфектно скоростта си с тази на подводницата, нежно придърпа „Смуглата дама“ към себе си с манипулаторните си ръце, подобно на любовник след дълго отсъствие, и я заклещи неподвижна със здравите си клеми — клеми, създадени специално да се закрепят за пристанищните гнезда и различните отвори. Отново с нещо като любовна загриженост ИИ на метлата — или моравекът на бойния кораб, който я управляваше — внимателно обгърна цялата подводница с пяна. Инженерите не искаха черните дупки да се активират заради промяна на температурата.

Четворните дюзи се задействаха и роботизираният кораб с формата на ловуваща манта понесе обвитата в пяна маса на „Смуглата дама“ далеч от спускателния кораб. Носачът се ориентира по оста си по такъв начин, че камбаната на двигателя му да сочи надолу , към синьото море, белите облаци и прекосяващия Европа терминатор.

— Какво ще правят с малките лазерни левкоцити? — попита Орфу от Йо по общия канал.

Самият Манмът се питаше същото — как ще се предпазват от лазерите на автоматичните нападатели, които можеха да активират бойните глави. Това обаче не беше негов проблем и затова не се му се беше наложило да си блъска главата върху него през последните осемнадесет часа.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“ ще съпровождат робота и ще унищожават всеки приближаващ левкоцит — каза Сума IV. — Разбира се, нашите бойни кораби ще си останат маскирани.

Орфу гръмко се разсмя по общия канал.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“? Боже мой, май ние, миролюбивите моравеки, ставаме все по-уплашени и по-уплашени.

Никой не отговори. Накрая Манмът наруши тишината.

— Кой е този… не, чакайте, изчезна!