Дан Симънс - Олимп

Манмът го направи. Беше прекалено уморен, за да остане прав — земната гравитация си беше ужасна, — и изпита чувството, че плаче от отделените химикали след огромните усилия и напрежение през последните осемнадесет часа.

— Дръжте се — каза Сума IV.

Спускателният кораб бавно започна да се издига право нагоре, метър след метър, без тласъци и без изненади, докато не стигнаха два километра височина. След това двигателите се насочиха от вертикално към хоризонтално положение и корабът започна леко да се придвижва напред. Манмът изобщо не бе предполагал, че толкова тежка машина може да се управлява толкова деликатно.

Въпреки това имаше друсания и на всеки подскок Манмът затаяваше дъх, усещаше как органичното му сърце бясно бие в очакване черните дупки в корема на кораба да достигнат критична точка. Беше достатъчно да го направи само една. Останалите щяха да колапсират в самите себе си една милионна от секундата по-късно.

Манмът се опита да си представи ефекта от всичко това — миниатюрните черни дупки моментално се сливат и се понасят през корпуса на „Смуглата дама“ и спускателния кораб, ускоряват се към центъра на Земята със скорост около десет метра в секунда, като поглъщат цялата материя на двата моравекски кораба, след това молекулите на въздуха, океана, океанското дъно, скалата и самата земна кора, след което продължават към центъра.

Колко дни или месеци черната дупка, образувала се от всичките седемстотин шейсет и осем дупки в бойните глави, щеше да се носи напред-назад през планетата, издигайки се в космоса — на каква височина? — при всяко излизане? Електронната изчислителна част на ума на Манмът му даде отговора, макар той да не го искаше, макар че физическата част от мозъка му беше прекалено уморена, за да го възприеме. Напълно достатъчно, за да погълне всички милион и нещо обекти в орбиталните пръстени през първите сто преминавания през планетата, но недостатъчно, за да изяде и Луната.

Това нямаше да има никакво значение за Манмът, Орфу и всички останали моравеки, дори и за онези на борда на „Кралица Маб“. Намиращите се в спускателния кораб щяха да бъдат смазани почти моментално, молекулите им — разпънати като спагети до центъра на земята при падането на черната дупка, след това още повече, разтягайки се като… жартиери? Умори се да се пита — обратно през самите себе си, когато черната дупка си пробива друг тунел през разтопеното, въртящо се ядро на планетата.

Затвори виртуалните си очи и се съсредоточи върху дишането си, върху усещането как спускателният кораб плавно, но постоянно набира скорост и височина. Сякаш се намираха на някаква гладка стъклена рампа, издигаща се към небесата. Сума IV наистина бе добър.

От следобедно синьо небето стана черно. Хоризонтът се огъна като лъка на стрелец. Звездите сякаш експлодираха и се изсипаха по свода.

Манмът активира зрението си и се загледа през прозореца на пилотската кабина, както и през камерите на кораба през пъпната връзка с креслото си.

Не отиваха към „Кралица Маб“, това бе очевидно. Сума IV изравни кораба на височина не повече от триста километра — непосредствено над атмосферата — и насочи дюзите така, че Земята надвисна над горния прозорец на кабината и слънчевите лъчи осветиха входа на товарния отсек. Пръстените и „Кралица Маб“ се намираха на над 30 000 километра над тях — атомният космически кораб на моравеките в момента се намираше от другата страна на планетата.

Манмът изключи за секунда виртуалния сигнал — усети нулевата гравитация като физическо освобождаване от тежката работа през последните осемнадесет часа — и погледна към терминатора 22 22 Границата между дневната и нощната част на небесно тяло — Б.пр. , движещ се през територията на някогашна Европа към сините води и белите облачни маси на Атлантическия океан — от тази височина или ъгъл Проломът не бе дори тънка линия. За пореден път се запита как е възможно живи същества, дарени с такъв прекрасен дом, да проектират такава подводница и да я оборудват с оръжия, предназначени за тотално, лишено от разум унищожение. Кое бе онова нещо, което би оправдало убийството на милиони, да не говорим за унищожаването на цяла планета?

Знаеше, че все още не са в безопасност. От техническа гледна точка нямаше абсолютно никакво значение дали са на дъното на океана, или на неколкостотин километра над него. Ако някоя от черните дупки се активираше и предизвикаше и останалите да преминат в сингуларност, преминаването им през сърцето на Земята подобно на пинг-понг беше също толкова сигурно. Състоянието на свободно падане не означаваше освобождаване от гравитационния кладенец на планетата. Бойните глави трябваше да се намират много далеч — със сигурност много отвъд лунната орбита, на милиони километри оттук, — за да може да се каже, че опасността за Земята е отминала. Манмът знаеше, че единствената разлика от тази нищо и никаква височина щеше да е в това, че разтеглянето на моравеките като спагети щеше да стане по-силно с няколко процента през първоначалните минути.