Дан Симънс - Олимп

Орфу шумно изсумтя.

— И се е запазило непокътнато двадесет и пет столетия? Не ми се вярва, Сума. Виж пистолета. Нито едно петънце ръжда. Виж раницата. Никакви следи от изгниване. Тази част от клисурата или пролома е достъпна и отворена за природните стихии, включително за слънчевата светлина и ветровете, но тези материали не са се разпаднали.

— Това не доказва нищо — каза Сума IV, докато въвеждаше координатите за среща с „Кралица Маб“. Дюзите завъртяха спускателния кораб в необходимата посока. — Някъде през последните няколко години някой старостилен човек отишъл там и умрял. Точно в момента имаме по-важни задачи.

— Погледни пясъка — каза Орфу.

— Какво? — не разбра пилотът.

— Погледни петото изображение, което увеличих. В пясъка. Аз не мога да го видя , но разделителната способност на радара е до три милиметра. Какво виждате с очите си?

— Отпечатък — каза Манмът. — Следа от бос човешки крак. Няколко отпечатъка. Всички се виждат ясно в калта и мекия пясък. Всички водят на запад. Дъждът би трябвало да ги заличи за няколко дни. Някакъв човек е бил тук през последните четиридесет и осем часа или по-малко — може би дори докато работехме върху отделянето на бойните глави.

— Няма значение — каза Сума IV. — Заповедите ни са да се върнем на „Кралица Маб“ и аз ще…

— Върнете спускателния кораб в Атлантическия пролом — нареди премиер интегратор Астейг/Че от тридесет хиляди километра по-високо и от другата страна на Земята. — Прегледът на снимките, направени набързо по време на последната орбита, показва нещо, което може би е тяло на човешко същество в Пролома, на двадесет и три километра западно от подводницата. Веднага идете и го приберете.

Материализирам се и разбирам, че съм се телепортирал дълбоко в двореца, в личната баня на Елена Троянска, която тя често споделяше с мъртвия си съпруг Парис, а сега — с бившия си свекър цар Приам. Зная, че разполагам само с няколко минути, но не зная какво да правя.

Млади робини и възрастни прислужници пищят, докато обикалям от стая на стая и викам Елена. Чувам слугите да викат стражите и си давам сметка, че трябва бързо да се телепортирам, ако не искам да свърша на върха на някое троянско копие. Точно тогава в следващото помещение виждам познато лице. Хипсипила, робинята от Лесбос, която Андромаха използваше като лична гледачка на побърканата Касандра. Може би знае къде е Елена, тъй като Елена и Андромаха бяха много близки последния път, когато ги видях. Пък и освен това робинята не е търтила да бяга или да вика стражата.

— Знаеш ли къде е Елена? — питам, докато наближавам дебелата жена. Тъпото й лице е безизразно като кратуна.

В отговор Хипсипила замахва с крак и ме изритва в ташаците. Политам, хващам се за чатала, падам на застлания с плочи под и надавам писък.

Тя се прицелва за втори ритник, който би ми отнесъл главата, ако не се извъртя, затова се опитвам да избегна удара, поемам го с рамото си и се изтъркулвам в ъгъла, вече без да мога дори да пищя. Лявото ми рамо е безчувствено, цялата ми лява ръка е изтръпнала чак до върховете на пръстите.

С мъка се изправям и се превивам, а огромното женище ме приближава. В очите й се чете делова целеустременост.

„Телепортирай се някъде, идиот такъв“ — съветвам се сам.

„Къде?“

„Където и да е, само не тук!“

Хипсипила ме сграбчва за предницата на туниката, разкъсва я и замахва с тежкия си юмрук към лицето ми. Опитвам се да блокирам и ударът й почти счупва ръцете ми. Блъскам се в стената и отлитам от нея, а Хипсипила ме хваща отново за дрехата и ме удря в корема.

Отново съм на колене, повръща ми се, опитвам се да се хвана едновременно за корема и топките, нямам въздух и не мога да издам нито звук.

Хипсипила ме изритва в ребрата, чупи поне едно и аз се изтъркулвам на една страна. Чувам шляпането на сандалите на втурналите се по главното стълбище стражи.

Сега си спомням. Последния път, когато видях Хипсипила, тя пазеше Елена, а аз я изблъсках и отвлякох Елена.

Робинята ме вдига като парцалена кукла и ме зашлевява — първо с длан, после с опакото на дланта, после отново. Усещам как зъбите ми започват да се клатят и се чувствам едва ли не радостен, че не нося очилата си за четене, които по принцип не слизат от носа ми.

„Божичко, Хокънбери — вилнее част от ума ми. — Току-що видя как Ахил убива Зевс, повелителя на бурите, в двубой, а сега някаква си въшлива крава от Лесбос ти наритва задника!“