Дан Симънс - Олимп

Продължавам да повтарям всичко това още цяла минута, след което изключвам апаратурата, сграбчвам зяпналата, отворила уста от потрес Елена, и я измъквам от храма на Аполон към централния пазар.

Хората са наизлезли, викат и гледат към разпръснатите навсякъде високоговорители, откъдето е дошло моето гръмовно обръщение, но като че ли никой няма намерение да бяга. Неколцина се отдалечават от големите сгради около централния площад, но почти никой не тича към отворената Скейска порта и околностите, както съм им наредил.

— Мамка му! — изругавам.

— Хок-ън-бе-рииии, много си се преуморил. Ела в покоите ми, ще пийнем медовина и…

Дръпвам я след мен. Макар никой да не е поел към отворената порта и по-далеч от постройките, аз определено смятам да го направя. И да спася Елена, независимо дали ме иска, или не.

Спирам се с пързаляне точно преди да вляза в стесняващата се улица в западния край на огромния площад. Какво правя? Не е нужно да тичам като идиот. Достатъчно е просто да си представя Трънливия хълм оттатък стените и да се телепортираме там…

— Ох, мамка му — изругавам отново.

Над нас бързо се спуска хоризонтален, поръбен с пламъци кръг, широк на пръв поглед километри — нещо като брана-дупката, която съм видял на Олимп. През кръга на фона на черното небе блестят звезди.

— По дяволите! — В последната секунда решавам да не се телепортирам — вероятността да попаднем в квантовото пространство точно когато се спусне брана-дупката, е прекалено висока.

Повличам зяпналата ужасена Елена на десетина метра назад към центъра на огромния площад. С малко късмет ще се окажем извън обсега на срутващите се стени и постройки.

Огненият обръч с диаметър поне три километра се спуска около Илион, околните хълмове, равнини и блата и в момента, когато пада на земята, падаме и ние. Имам чувството, че цялата древна Троя е внезапно откъснал се от въжетата си асансьор. След две секунди се отприщва истински ад.

Много след това моравекските инженери щяха да ми кажат, че целият Илион е пропаднал на цели метър и шейсет, преди да се стовари върху съвременната Земя. Всички сражаващи се на брега, повече от 150 000 вилнеещи, крещящи, пръскащи пот и кръв мъже, също пропаднали над метър и половина — и се приземили не на мекия пясък на плажа, а върху скалата и трънливите храсти, заели мястото на пясъка, след като бреговата линия се изместила с почти триста метра на запад.

За нас двамата с Елена на централния площад последните минути на Илион за малко щяха да бъдат и наши последни минути.

Откритата кула недалеч от стената оттатък югоизточния ъгъл на площада — същата полуразрушена кула, където Елена ме наръга в сърцето преди цяла вечност — се срути върху по-ниските сгради подобно на огромен заводски комин — падаше направо върху нас, докато треперехме от страх до фонтана.

Именно фонтанът ни спаси. Фонтанът с многото стъпала, басейна и централния обелиск с височина само от три метра, се оказа голям точно колкото да отклони срутващите се останки на кулата и да ни остави кашлящи и полузадушени в облака прах. За щастие големите каменни блокове се затъркаляха из останалата част на пазара.

Стояхме зашеметени. Огромните камъни от настилката на площада също бяха разместени от пропадането. Обелискът на фонтана се бе наклонил на тридесет градуса, а самият фонтан бе спрял да тече. Целият град се губеше в облак прах, който не улегна повече от шест часа. Когато двамата с Елена се изправихме и започнахме да изтупваме праха от себе си — кашляхме и се мъчехме да изчистим носовете и гърлата си от ужасната бяла прах, — останалите вече бягаха: повечето безцелно, от чиста паника, тъй като вече бе късно за бягане — а някои дори бяха започнали да ровят в боклуците и развалините в опит да открият пострадалите и да им помогнат.

Над пет хиляди души загинаха при Падането на града. Краят застигна повечето жители в големите сгради — храмовете на Атина и Аполон се бяха срутили, а многобройните им колони се бяха натрошили и разлетели като счупени съчки. Дворецът на Парис, сега дом на Приам, се бе превърнал в купчина чакъл. Не оцеля никой от обитателите му с изключение на Хипсипила, която продължаваше да ме търси на стената, когато тя се срути. Много от хората се бяха покатерили на западната и югозападната части на стената, които не се срутиха напълно. Мнозина обаче изпопадаха навън и навътре — телата им бяха полетели надолу към скалите над Скамандър или върху развалините на града. Един от загиналите по този начин бе цар Приам, заедно с други членове на царското семейство, сред които и злочестата Касандра. Андромаха, съпругата на Хектор и една от оцелелите — те бяха съвсем малко — се отърва без нито една драскотина.