Дан Симънс - Олимп

Облаците бяха почти изчезнали. Нощното небе си оставаше нощното небе на Земята — можех да различа Пояса на Орион, Плеядите, Полярната звезда и надвисналия ниско на север черпак на Голямата мечка, но това познато небе от края на зимата и лунният сърп, издигащ се над разрушената Троя на изток, изглеждаха бледи и незначителни, победени от новия източник на светлина.

Над нас се движеха и блестяха две широки ивици звезди — едната южно от нас и движеща се бързо от запад на изток, а другата бе право над главите ни и се въртеше от север на юг. Пръстените бяха ярки, но не и плътни — можех да различа хиляди и хиляди отделни звезди и в двата, макар да имах някакъв смътен спомен от научнопопулярна статия в някакъв вестник, че в най-ясните нощи на Земята в небето могат да се наблюдават само около три хиляди звезди. Сега се виждаха десетки, а може би и стотици хиляди звезди — всички се движеха заедно в два ярки пръстена над нас, осветяваха всичко наоколо и излъчваха нещо като привечерна светлина — онази приглушена светлина, на която винаги си бях представял, че играят софтбол посред нощ в Анкоридж, Аляска. Гледката беше може би най-прекрасната, която бях виждал през двата си живота.

— Сине Дуейнов, какви са тези звезди? — попита Хектор. — Богове ли са? Или нови звезди? Какво са те?

— Не зная — отговорих.

В този момент, когато над сто и петдесет хиляди мъже в броня се взираха като любопитни туристи в небето, зяпнали от ужас и възхищение към новото небе на тази друга Земя, намиращите се най-близко до брега започнаха да крещят за нещо друго. Трябваха ни няколко минути да разберем, че нещо става при намиращите се най-западно воини. Трябваше ни известно време, за да се доберем до скалистото възвишение на запад — може би на някогашния бряг, намирал се тук преди хиляди години, по времето на Илион — и да видим защо крещят ахейците.

Едва сега забелязах, че стотиците изгорени черни кораби са все още тук — бяха преминали през брана-дупката заедно с нас и сега представляваха овъглени останки далеч от всякаква вода, оставени да лежат завинаги по обраслите с храсталаци склонове високо над алувиалното блато на запад. И тогава видях защо крещят хилядите воини.

Нещо черно като мастило, но отразяващо звездната светлина над нас, пълзеше по дъното на липсващото море от запад. Нещо се движеше мълчаливо към нас по пресъхналия басейн, нещо течеше и се плъзгаше на изток — недоловимо, бавно, но сигурно като Смъртта. Пред очите ни изпълни най-ниските части, след това заобиколи покритите с дървета хълмове на хоризонта, ясно видими на светлината от новопоявилите се пръстени, и само след минути те престанаха да са хълмове, а се превърнаха отново в островите Лемнос, Тенедос и Имброс.

Това бе третото странно чудо за този сякаш безкраен ден.

Винотъмното море отново се завръщаше при бреговете на Илион.

Задържа пистолета опрян в челото си само няколко секунди — щом пръстът му докосна спусъка, Харман разбра, че няма да свърши по този начин. Това бе изходът на страхливеца, а колкото и ужасен да беше от собствената си неизбежна смърт, той не възнамеряваше да приключи като страхливец.

Обърна се, насочи оръжието към тежкия нос на древната подводница, който се подаваше през северната стена на Пролома, и натисна спусъка. Държа го, докато оръжието не изстреля и деветте куршума. Ръката му трепереше толкова силно, че дори не знаеше дали е улучил огромната си мишена, но самата стрелба срещу нея едновременно съсредоточи и освободи донякъде яростта и отвращението от безумието на собствения му вид.

Мръсната термокожа се смъкна бавно. Харман дори не помисли да я измие, а просто я хвърли настрани. Тресеше се от повръщането и диарията, но и през ум не му мина да си облече дрехите и да си обуе обувките, когато стана и закрачи на запад.

Нямаше нужда да преглежда новите си биометрични функции, за да знае, че умира бързо. Чувстваше радиацията в стомаха, червата, тестисите и костите си. Предсмъртната слабост растеше у него като някакъв противен, раздвижващ се хомункулус. Затова закрачи на запад, към Ада и Ардис.

В продължение на няколко часа умът му бе удивително латентен и се събуждаше само колкото да му подскаже да не настъпи нещо остро или да избере правилния път между коралите и скалите. Смътно си даваше сметка, че океанът тук е по-дълбок — стените на Пролома от двете му страни бяха станали много по-високи, а въздухът — много по-студен. Въпреки това обедното слънце продължаваше да свети ярко в небето. Беше следобед, когато погледна надолу и видя, че краката и бедрата му са все още изцапани, предимно с кръв. С олюляване стигна до южната стена на Пролома, пъхна голата си ръка през силовото поле — пръстите му усетиха ужасното налягане и студ — и успя да загребе достатъчно морска вода, за да се почисти. После пак продължи на запад.