Дан Симънс - Олимп

Накрая не бе в състояние да ходи. Спъваше се в камъни и други невидими препятствия. Не можеше дори да види къде започват стените на Пролома. Навсякъде около него цареше ужасен студ и пълен мрак. Истинска прелюдия на смъртта.

Не искаше да умира. Още не. Не точно сега. Сви се в ембрионална поза на дъното на Пролома, усещаше как чакълът и пясъкът драскат кожата му — толкова грубо, колкото и реалността, че все още е жив. Сгуши се с тракащи зъби, сви колене още повече и ги обгърна с ръцете си. Тялото му се тресеше, но това му вдъхваше увереност, че е жив. Дори с тъга се замисли за изоставената преди толкова време раница, за спалния чувал и дрехите в нея. Умът му не пропусна и останалите хранителни блокчета, но стомахът му отказа да има каквото и да било общо с тях.

На няколко пъти през нощта трябваше да изпълзява от гнездото, което бе направил с тялото си в пясъка, и да се тресе на четири крака, докато повръщаше отново и отново — но този път бяха само спазми. Цялото съдържание на стомаха му от предишния ден бе отдавна изхвърлено. След това бавно и мъчително изпълзяваше обратно в малкото си леговище-утроба — предвкусваше капката топлина, която щеше да намери, след като се свие отново на кълбо, по същия начин, по който някога бе предвкусвал изтънчено ястие.

Коя пиеса? Първата, която бе прочел, бе „Ромео и Жулиета“ и естествено тя го бе впечатлила най-силно. Сега прегледа „Крал Лир“ — никога, никога, никога, никога — и реши, че е идеална за умиращ човек като него, дори за такъв, който не е доживял да види собствения си син или дъщеря. „Крал Лир“ обаче щеше да дойде в повечко за обитателите на Ардис като първо запознанство с Шекспир. Те трябваше да бъдат и актьорите, което го накара да се зачуди кой ли би могъл да изиграе ролята на стария Лир… Одисей-Никой май бе единственият, който изглеждаше подходящ. Запита се как ли я кара Никой в момента.

Обърна лице нагоре и се загледа как пръстените се въртят пред звездите — прелест, която никога не бе оценявал толкова, колкото в тази ужасна нощ. Ярка чертичка, по-ярка от всички останали звезди на пръстена, взети заедно, истинска дръзка драскотина върху черен оникс, пресече п-пръстена и продължи между истинските звезди, преди да изчезне зад южната стена на Пролома. Нямаше представа какво е това — просъществува прекалено дълго, за да е метеор, — но знаеше, че е много, много далеч и че няма нищо общо с него.

Замислен за смъртта и за Шекспир, все още колебаещ се коя пиеса да се постави най-напред, Харман се натъкна на интересни стихове, запазени дълбоко в собствената му ДНК. Това бе речта на Клавдио, Клавдио от „Мяра за мяра“, изправен пред собствената си екзекуция:

Осъзна, че плаче — лежи на кълбо, примрял от студ, и плаче, но не от страх пред смъртта или неизбежната загуба на всичко и всички, а от благодарност, че произлиза от раса, способна да роди човек, който да напише подобни думи, да има подобни мисли. Те почти — почти — компенсираха човешкия ум, който бе замислил, конструирал, създал и оборудвал подводницата и нейните седемстотин шейсет и осем черни дупки, очакващи да погълнат бъдещето на всички.

Внезапно се разсмя на глас. Умът му сам бе прескочил върху „Ода за славея“ на Джон Кийтс и той видя — именно видя, а не му бе показан — лекия поклон на младия поет към Шекспир в стиховете на пеещия бард:

— Три пъти ура за единството на смачканата в гроба тесен глина на Клавдио и глухата могила на Джони! — изкрещя Харман. Неочакваният опит да изрече нещо на глас го накара да се закашля и когато погледна ръката си на светлината на пръстените, видя, че е изхрачил кръв и три зъба.

Изстена, сви се отново в пясъчната си утроба, разтрепери се и отново се усмихна. Неуморният му ум не можеше да спре да се занимава с Шекспир, както и езикът му не можеше да престане да опипва трите дупки във венците, където доскоро се намираха зъбите му. Причина за усмивката бе един куплет от „Цимбелин“: