Дан Симънс - Олимп

Вечерното небе бе покрито с облаци, но все още бе достатъчно светло, за да различа хилядите мъже, натикали се в една осемстотинметрова дъга на мястото, където само допреди четвърт час се намираше брегът. Отначало бях сигурен, че продължават да се сражават — виждах хилядите паднали и от двете страни, — но след това видях, че просто се мотаят. От бойните линии, траншеите, отбранителните съоръжения, комуникациите и дисциплината не бе останало нищо. По-късно щях да открия, че почти една трета от воините, както троянци, така и ахейци, са си счупили по нещо — предимно краката — от падането върху скалата и в деретата, които не бяха съществували само допреди секунди. Скоро щях да науча, че на някои места мъжете, опитващи се да се изкормят или обезглавят едни други, сега лежаха и стенеха заедно или се мъчеха да си помогнат да станат.

Побързах да се спусна по склона и да измина оставащия километър и половина алувиална равнина, която се прекосяваше много по-лесно, когато бе отъпкана от множеството сражения. Когато стигнах до задните редици на троянците — доколкото ги имаше, — беше почти тъмно.

Незабавно започнах да търся Хектор, но ми трябваше още половин час, докато го намеря, и дотогава навсякъде бяха запалили факлите.

Хектор и раненият му брат Деифоб преговаряха с временния командващ на аргивците — Идоменей, син на Девкалион и командир на критските герои, както и с Малкия Аякс от Локрида, сина на Ойлей. Малкия Аякс бе донесен на събранието на носилка, тъй като и двата му пищяла бяха разсечени до костта. Тук бе и Тразимед, храбрият син на Нестор, за когото си мислех, че е убит по-рано този ден — беше изчезнал по време на сражението за последния окоп и решиха, че е някъде сред труповете. Както обаче открих, той бил само ранен три пъти, но му трябвали часове, за да се измъкне от пълния с тела ров — и то само за да се озове сред троянците. Взели го в плен — една от малкото прояви на милост за този ден или за който и да било друг от единадесетте години война между двете страни — и сега използваше някакво счупено копие вместо патерица, докато преговаряше с Хектор.

— Хок-ън-бе-рииии — възкликна троянецът, очевидно и необяснимо защо радостен да ме види. — Сине Дуейнов! Радвам се, че си преживял това безумие. Кой направи това? Какво се случи?

— Боговете го направиха — признах. — И за да съм по-точен, богът на огъня Хефест и Нюкта, загадъчната богиня, що живее и работи със Съдбите.

— Зная, че беше близък с боговете, Хок-ън-бе-рииии, сине Дуейнов. Защо ни направиха това? Какво искат от нас?

Поклатих глава. Пламъците на факлите трептяха и играеха в нощта от силния вятър, духащ от запад — от мястото, където някога се намираше Средиземно море и от което сега се носи дъх на растителност.

— Няма значение какво искат боговете — отвърнах. — Никога вече няма да ги видите. Отидоха си завинаги.

Никой от насъбралите се около нас над двеста мъже не каза нито думичка и в продължение на цяла минута в мрака се разнасяше единствено пращенето на огньовете и стоновете на ранените.

— Откъде знаеш? — попита Малкия Аякс.

— Току-що дойдох от Олимп — отвърнах. — Вашият Ахил уби Зевс в ръкопашен бой.

Мърморенето щеше да се превърне в рев, ако не се бе намесил Хектор да въдвори тишина.

— Продължи, сине Дуейнов.

— Ахил уби Зевс и титаните се завърнаха на Олимп. В края на краищата на престола ще се възкачи Хефест — Нощта и Съдбите вече го решиха, — но през следващата година вашата Земя ще бъде бойно поле, на което не би могъл да оцелее никой обикновен смъртен. Затова Хефест ви прати тук — града, оцелелите му жители и вас, ахейски и троянски воини.

— Къде е това тук? — попита Идоменей.

— Нямам представа.

— Кога ще ни позволят да се върнем? — попита Хектор.

— Никога — отвърнах. Бях сигурен в това и гласът ми потвърди убеждението ми. Никога преди — а и след това — не ми се бе случвало да произнасям тези три срички с такава увереност.

В този миг се случи второто от трите невъзможни неща за този ден — първото според класацията ми бе попадането на Илион в друга вселена.

Беше облачно, откакто градът се бе стоварил върху хребета — плътните облаци покриваха небето от източния край до западния и здрачът падаше по-бързо. А сега вятърът, който носеше миризмата на растителност, издуха облаците от запад към изток и изчисти небето точно над главите ни.

И ахейци, и троянци завикаха изумено и почнаха да сочат нагоре.

Усетих странната светлина още преди да вдигна очи към небето. Беше по-ярка от всяка пълна луна, която съм виждал, и бе по-плътна, млечнобяла и по някакъв странен начин — по-лееща се. Осъзнах, че гледам надолу към множеството ни движещи се по скалата сенки, когато Хектор ме сръга, за да ме накара да вдигна глава.