Дан Симънс - Олимп

— Днес има ли останали живи постчовеци, Просперо? — попита жената.

— Доколкото зная, не, скъпа Миранда.

— Тогава си го начукай.

Тя се обърна към Харман, отпи от кафето си, разряза един портокал с плашещо остър нож и каза:

— Казвам се Мойра.

Седяха на малка маса в малка стая — по-скоро тясно пространство, отколкото стая — която Харман не бе забелязал на идване. Представляваше ниша с книжни лавици по средата на огромния купол, най-малко на деветдесет метра над пода и лабиринта от мраморни стени. Лесно бе да се разбере защо не я е видял отдолу — по стените на плитката ниша също имаше книжни лавици. Нагоре се виждаха още подобни ниши, в някои от които имаше маси като тази, на която седяха, а други приютяваха тапицирани пейки и загадъчни инструменти и екрани. Оказа се, че железните стълбища се движат като ескалатори, в противен случай на тримата щеше да им трябва много повече време, докато се изкатерят толкова високо. Нямаше парапети, а тесните мраморни пътеки и изящно оформените железни стъпала на ескалатора бяха повече въздух, отколкото метал. Рискът от падане бе ужасяващ. Харман не искаше дори да поглежда надолу, затова се съсредоточи върху книгите и докато ходеше, раменете му току отъркваха лавиците.

Жената бе облечена също като Сави, когато я видя за пръв път — синя туника от памучно платно, рипсени панталони и високи кожени ботуши. Имаше дори къса вълнена пелерина като онази на Сави от първата им среща, макар тя да бе тъмножълта вместо аленочервената, която носеше възрастната жена. Въпреки това сложната й кройка с множество гънки изглеждаше същата. Освен огромната пропаст във възрастта, главната разлика между двете жени се състоеше в това, че по-старата Сави носеше пистолет — първото огнестрелно оръжие, с което се бе сблъскал Харман. Сегашната версия на Сави — Мойра, Миранда или Монета, не можеше да каже със сигурност — не бе въоръжена.

— Какво е станало, откакто заспах, Просперо? — попита Мойра.

— Искаш кратко обобщение на четиринадесет столетия в също толкова изречения ли, скъпа?

— Да. Ако обичаш — Мойра раздели сочния портокал на части и даде едно парче на Харман. Той го изяде, без да усети вкуса му.

Просперо започна напевно:

Наведе оплешивяващата си побеляла глава.

— Титон — каза Мойра. — Винаги са ме заболявали червата от Тенисън преди закуска. Кажи ми, Просперо, светът все още ли е нормален?

— Не, Миранда.

— Значи моят народ е мъртъв или подменен, както казваш?

Хапна грозде и ароматно сирене и отпи от голямата чаша с ледена вода. Летящите слуги незабавно я напълниха пак.

— Мъртви са, подменени или и двете.

— Ще се върнат ли, Просперо?

— Бог знае, дъще.

— Стига с този Бог, ако обичаш — каза Мойра. — А какво стана с деветте хиляди сто и тринадесет евреи-сънародници на Сави? Върнаха ли ги от неутриновата примка?

— Не, скъпа. Всички евреи и пострубиконовите хора в тази вселена си остават син лъч над Ерусалим и нищо повече.

— А ти, изнасилвачо — обърна се тя към примигващия Харман, — нямаш ли други цели в живота освен да се възползваш от спящи непознати?

Харман понечи да отговори, не се сети какво да каже и си затвори устата. Призля му.

Мойра докосна ръката му.

— Не се упреквай, мой Прометее. Нямаше кой знае какъв избор. Въздухът в саркофага бе напоен с толкова силен афродизиак, че Просперо го махна заедно с една от първоначалните подменени, самата Афродита. За щастие и на двама ни, действието му е силно ограничено във времето.

Заля го вълна на облекчение, последвана от ярост.

— Искаш да кажеш, че съм нямал избор?

— Не, щом носиш ДНК на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп — каза Мойра. — Никой мъж от твоята раса не би трябвало да има.

Тя се обърна отново към Просперо.

— Къде е Фердинанд Марк Алонсо? Или, по-точно, каква бе участта му?

Магът склони глава.

— Миранда, обич моя, три години след като влезе в затворения факс на саркофага, той загина при един от произволните варианти на рубикона, връхлитащ старото население редовно, подобно на летния зефир. Бе погребан в кристален саркофаг до твоя, макар по онова време факс експериментът да бе в състояние единствено да предпази тялото му от разлагане, тъй като булаторните резервоари все още не се бяха научили как да се справят с рубикона. Преди ваните да се самообразоват, група халифатски мандроиди се изкачиха на Еверест, заобиколиха щитовете на охраната и започнаха да грабят Тадж. Първото, с което се заеха, бе тежкият ковчег на бедния Фердинанд Марк Алонсо — хвърлиха го в пропастта.