Дан Симънс - Олимп

— От подводницата няма видимост — каза Сума IV. — Освен чрез видеовръзката, която може да прекъсне, ако спускателният кораб бъде подложен на атака.

— Освен това — Чо Ли издаде звук, подобен на опита на малко животинче да си прочисти гърлото — ти си — оптично, от техническа гледна точка — сляп.

— Да — отвърна Орфу. — Забелязах го вече. Прощавайте, просто се опитах да се пошегувам. Но като изключим подходящите положителни практики за набиране — както и да е, не си заслужава времето да обяснявам — мога да ви дам три убедителни довода защо трябва да бъда включен в акцията на Земята.

— Още не сме решили дали такава акция изобщо ще има — каза Астейг/Че, — но все пак да чуем доводите ти. След това премиер интеграторите ще трябва да вземем няколко решения, и то само за петнадесет минути.

— Разбира се, на първо място е очевидният факт, че ще бъда прекрасен посланик до която и да е или до всички разумни раси, които срещнем на Земята — избоботи Орфу.

Генерал Бех бин Адее грубо изсумтя.

— Това преди или след като ги направиш на радиоактивна гной?

— Второ, налице е и не така очевидният, но въпреки това забележителен факт, че нито един моравек на този кораб — а може би и нито един моравек въобще — не знае повече от мен за прозата на Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Джордж Мари Вонг, както и за поезията на Емили Дикинсън и Уолт Уитман. Оттук следва, че нито един моравек не познава по-добре от мен човешката психология. Ако става дума за старостилните човеци, присъствието ми ще е незаменимо.

„Не знаех, че се занимаваш и с Джойс, Фокнър, Вонг, Дикинсън и Уитман“ — излъчи Манмът.

„Никога не е ставало дума за това — отвърна Орфу. — Но имах време да почета във вакуума на серния пръстен на Йо през последните хиляда и двеста стандартни години от съществуването ми“.

„Хиляда и двеста години! — излъчи Манмът. Вярно, моравеките бяха проектирани да живеят дълго, но три стандартни столетия бяха доста щедър период на съществуване на един средностатистически век. Самият Манмът бе на по-малко от сто и петдесет години. — Никога не си ми казвал, че си толкова стар!“

„Никога не е ставало дума“ — излъчи Орфу.

— Не успявам да намеря логическа връзка в казаното на глас, преди да излъчиш към приятеля си, но моля, продължи — каза Астейг/Че. — Струва ми се, че спомена три убедителни довода защо трябва да бъдеш включен в акцията.

— Третата причина, поради която заслужавам място в спускателния кораб, е в това, че загрях — образно казано, разбира се.

— Какво си загрял? — попита Сума IV. Черният бъкивъглероден ганимедец не гледаше нетърпеливо хронометъра си, но гласът му очевидно го правеше.

— Всичко — каза йониецът. — Защо на Марс има гръцки богове. Защо съществува тунел през пространство-времето до друга Земя, в която Троянската война на Омир продължава да бушува. Откъде се е взел този невъзможно тераформиран Марс. Какво правят Просперо и Калибан, двама герои от древната Шекспирова пиеса, докато ни очакват на истинската Земя, и защо квантовата основа на цялата Слънчева система е надупчена от тези брана-дупки, които продължават да изникват… навсякъде.

56.

Жената, която приличаше на млада Сави, наистина се наричаше Мойра, макар през следващите часове Просперо да се обръщаше към нея с Миранда, а веднъж дори с усмивка я нарече Монета, което обърка Харман още повече. От друга страна, объркването му бе толкова силно, че нищо не можеше да го засили още повече. През първия им час заедно не можеше дори да погледне Мойра, да не говорим да срещне погледа й. Докато двамата се хранеха с онова, което минаваше за закуска, а Просперо просто седеше на масата, Харман най-сетне успя да погледне към жената, но не и да вдигне поглед към очите й. После изведнъж осъзна, че така сякаш зяпа бюста й, и отново извърна глава.

Мойра сякаш не забелязваше колко неудобно се чувства.

— Просперо, отвратителен стар плужек такъв — каза тя, докато отпиваше от портокаловия сок, поднесен от реещия се слуга. — Този начин за събуждането ми твой замисъл ли беше?

— Разбира се, че не, скъпа Миранда.

— Спри да ме наричаш Миранда, или ще започна да ти викам Мандрагора. Не съм и никога не съм ти била дъщеря.

— Разбира се, че си и беше моя дъщеря, скъпа Миранда — измърка Просперо. — Има ли жив постчовек, на когото да не съм помогнал да стане онова, което е? Нима моите лаборатории за генетични секвенции не са вашите утроби и ясли? И следователно не съм ли ваш баща?