Дан Симънс - Олимп

— Това е предаването, което получихме преди осем минути — каза щурманът Чо Ли. Почти всички го бяха чули, но той все пак отново го пусна по теснолъчевия канал.

Главните координати на емисията бяха същите като на предишната — от астероида с размерите на Фобос в полярния пръстен на Земята, — но този път се разнесе не глас на жена, а само поток от координати на срещата и делта-v стойности.

— Дамата желае да отведем Одисей направо в дома й и да не се мотаем от другата страна на Земята — каза Орфу.

— Можем ли да го направим? — попита Манмът. — Да спрем направо на полярната й орбита?

— Можем, ако отново използваме ядрените бомби за силно забавяне през следващите девет часа — каза Астейг/Че. — Но поради ред причини не е подходящо да го правим.

— Извинете ме — обади се Манмът. — Аз съм просто водач на подводница, а не щурман или инженер, но все пак не виждам как ще намалим скоростта си с помощта на слабата тяга на йонните двигатели. Да не би да разполагаме с нещо специално за финалното спиране?

— Въздушни спирачки — каза масивният дребен Чо Ли от Калисто.

Манмът се разсмя, като си представи „Кралица Маб“ с всичките й триста метра тромав, целият в трегери, накичен с кранове и лишен от всякаква аеродинамичност корпус да спира в земната атмосфера. Със закъснение осъзна, че Чо Ли не се шегува.

— Можеш да спреш чрез атмосферата това нещо? — попита най-сетне той.

Ретроград Синопесен пристъпи напред на сребристите си паешки крака.

— Разбира се. Още от самото начало смятахме да спрем по този начин. Широката шестдесет метра тласкателна плоча с нейното аблативно покритие се изнася назад и малко се променя, за да послужи като чудесен топлинен щит. Плазменото поле около нас в момента на маневрата не би трябвало да е прекалено силно — ще можем дори да осъществяваме връзка, ако се наложи. Първоначалните ни планове бяха за плавна спирателна маневра в атмосферата на височина сто четиридесет и пет километра над морското равнище на Земята с няколко преминавания, за да регулираме орбитата си. Трудната чест щеше да е преминаването през натоварените изкуствени п– и е-пръстени, тъй като те нямат нищо общо с чистия от отпадъци F-пръстен Касини около Сатурн, но изчисленията не бяха особено сложни. Просто ще ни се наложи да се извъртаме. А сега, тъй като явно ни е наредено да се явим незабавно в астероидния град на дамата в п-пръстена, смятаме да се гмурнем до височина тридесет и седем километра и да намалим скоростта си много по-бързо, за да се установим на подходящата за срещата елиптична орбита още при първия опит.

Орфу подсвирна.

Манмът се опита да си го представи.

— Ще се спуснем на някакви си стотина хиляди стъпки над повърхността? Та така ще можем да видим дори лицата на хората долу.

— Не съвсем — каза Астейг/Че. — Но все пак ще е по-драматично, отколкото го бяхме замислили. Определено ще оставим ярка следа в небето. Но тъкмо сега старостилните човеци вероятно са прекалено заети с други неща, за да забележат някаква си линия над себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Орфу от Йо.

Астейг/Че излъчи последните фотографии. Манмът описа елементите, които Орфу не можеше да различи през съпътстващите данни.

Още кланета. Още унищожени селища, още оставени на мършоядите човешки трупове. Инфрачервените изображения показваха нагорещени сгради, студени мъртви тела и движението на също толкова студените гърбави безглави същества, които извършваха убийствата. На нощната половина на планетата на мястото на домовете и скромните градчета бушуваха пожари. Сякаш по цялата Земя старостилните човеци бяха подложени на атака от сивите метални безглави създания, които експертите на моравеките не бяха в състояние да идентифицират. Освен това на четирите континента структурите от син лед се увеличаваха и уголемяваха. Появиха се изображения на едно-единствено огромно същество, приличащо на човешки мозък с очи, само че този мозък бе с големината на склад. После дойде ред на видеото — образи, показващи чудовището почти право отгоре — то се придвижваше на нещо като огромни ръце с допълнителни подобни на пипала крайници, излизащи от него като ганглии. От отворите за хранене се подаваха някакви противни хоботи и сякаш го хранеха или пояха от самата земя.

— Виждам данните, но ми е трудно да си представя съществото — каза Орфу. — Не е възможно да е толкова грозно.

— Работим по въпроса и и на нас ни е трудно да повярваме на онова, което виждаме — отвърна генерал Бех бин Адее. — Да, наистина е толкова грозно.