Дан Симънс - Олимп

— Прекалено много въпроси — въздъхна Мойра. — Ако искаш отговор на всички, ще ти трябва контекст. А за да получиш контекста, ще трябва да изчетеш тези книги.

Харман рязко отметна глава и огледа покритата с книги вътрешна повърхност на огромния купол.

— Кои по-точно?

— Всички. — Мойра вдигна ръка и обхвана с жест всичко наоколо. — И знаеш ли, можеш да го направиш.

— Мойра, не — отново се обади Просперо. — Ще го убиеш.

— Глупости — каза жената. — Млад е.

— Той е на деветдесет и девет — каза Просперо. — С над седемдесет и пет години по-възрастен от тялото на Сави, което клонира за свое ползване. Тя тогава имаше спомени. Сега ти ги носиш. Харман не е tabula rasa. 15 15 Празна дъска, бял лист (лат.) — Б.пр.

Мойра сви рамене.

— Силен е. С ума си. Погледни го.

— Ще го убиеш — повтори Просперо. — А заедно с него — и най-доброто ни оръжие срещу Сетебос и Сикоракса.

— За какво говорите? — настоя Харман и дръпна ръката си, когато Мойра отново се опита да го докосне. — Да не искате да сиглирам всичко това? Ще отнеме месеци… години. Може би десетилетия.

— Не да ги сиглираш, а да ги изядеш — каза Мойра.

— Да ги изям? — повтори Харман.

„Била ли е луда, преди да влезе в хроноковчега, или вековете на възпроизвеждане клетка по клетка и неврон по неврон са унищожили разсъдъка й?“

— Да ги изядеш — потвърди Мойра. — В смисъла, по който Талмудът говори за изяждането на книги — не да ги прочетеш, а да ги погълнеш.

— Не разбирам.

— Знаеш ли какво е Талмудът? — попита Мойра.

— Не.

Мойра посочи отново към върха на купола, на около седемдесет етажа над тях.

— Там горе, млади приятелю, под купол малък от стъкло прозрачно, шкаф от злато, перли и кристал се крие, ключето златно е у мен. Отворено е то към свят и малка чудна лунна нощ.

— Като твоя саркофаг ли? — попита Харман. Сърцето му биеше бясно.

— Няма нищо общо с моя саркофаг — разсмя се Мойра. — Онзи ковчег е просто поредният възел от вашата факс въртележка, който ме възпроизвеждаше през вековете, докато не дойде време да се събудя и да се заема с работа. Говоря за машината, която ще ти позволи да прочетеш подробно всички тези книги , преди айфелбанът да тръгне от станцията след… — тя погледна дланта си — три часа и четиридесет и осем минути.

— Не го прави, Мойра — каза Просперо. — Няма да ни помогне във войната срещу Сетебос, ако е мъртъв или лигавещ се малоумник.

— Млъкни, Просперо — рязко го отряза Мойра. — Виж го само. Той вече е малоумник. Сякаш след времето на Сави цялата му раса е претърпяла лоботомия. Спокойно можеше и да е мъртъв. А така, ако шкафът работи и той оцелее, ще може да послужи и на себе си, и на нас. — Тя отново хвана ръката на Харман. — Какво най-много ти се иска на този свят, Харман-Прометее?

— Да се върна вкъщи и да видя съпругата си — отвърна той.

Мойра въздъхна.

— Не мога да гарантирам, че кристалният шкаф, познанието и нюансите на всички тези книги, събрани през вековете от моя беден мъртъв Алан Фердинанд Марк Алонсо, ще ти позволят да се прехвърлиш свободно при съпругата си… как се казва?

— Ада.

От двете срички едва не се разплака. Искаше му се да плаче двойно — за това, че й липсва, и заради измяната си.

— При Ада — каза Мойра. — Мога обаче да ти гарантирам, че няма да се прибереш жив вкъщи, ако не се възползваш от този шанс.

Харман стана и пристъпи на лишената от перила тераса на деветдесет метра над студения мраморен под. Вдигна поглед към центъра на купола на над двеста метра нагоре, но видя само нещо като мараня на мястото, където последните метални пътеки се събираха в едно като черни и почти невидими тънки паяжини.

— Харман, приятелю на Никой… — започна Просперо.

— Млъквай — сопна се Харман на мага на логосферата и се обърна към Мойра. — Да вървим.

— Телепортирах ни според указанията ти, но къде се намираме, в името на царството на Хадес? — казва Хефест.

— На остров Итака — отвръща Ахил. — Суров и скалист е, но е добра дойка за момчета, които искат да станат мъже.

— Повече ми прилича и намирисва на гореща смърдяща кенефна яма — отбелязва богът на огъня, докато куца по прашната, осеяна с камъни пътека, водеща нагоре по стръмния склон през пълни с кози и говеда поляни към мястото, на което под безмилостните лъчи на слънцето блестят червените керемиди на няколко постройки.

— Бил съм тук и преди, за първи път като момче — казва Ахил. Тежкият щит на героя е вързан на гърба му, мечът му е на сигурно място в ножницата. Русокосият млад мъж не се поти от катеренето и горещината, но куцащият покрай него Хефест пъшка и от него се леят потоци пот. Дори брадата на безсмъртния Майстор е подгизнала.