Дан Симънс - Олимп

— Да тръгне с нас ли? — глупаво повтори Харман. — С айфелбана? Да дойде в Ардис?

— Почти със сигурност — отвърна Просперо.

Харман се вкопчи в парапета толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му първо почервеняха, след което побеляха. Накрая пусна желязото и се обърна към чакащия маг.

— Добре. Ти обаче остани тук. Или по-добре се върни в кабината. Не искам да ме гледаш. Ще го направя, но трябва да съм сам.

Просперо просто примигна и изчезна. Харман остана на високата пътека още около минута — вдишваше миризмата на плесен и кожа от старите книги, — после забърза надолу по стъпалата.

Четиридесет и петимата измръзнали мъже и жени, които извършваха единайсеткилометровия преход от Гладната скала до факс павилиона, едва се влачеха.

Деймън вървеше отпред — носеше раницата със светещото и от време на време гърчещо се яйце на Сетебос. Ада крачеше до него въпреки мозъчното сътресение и пукнатите си ребра. Първите няколко километра през гората бяха най-тежките — теренът бе труден и каменист, видимостта бе нищожна, отново бе завалял сняг и всички очакваха всеки момент да бъдат нападнати от невидимите войникси. Минаха тридесет минути, после четиридесет и пет, един час, а атака така и нямаше. Малко по малко хората започнаха да се отпускат.

На тридесет метра над тях се носеше аероскутерът с Греоги, Том и осемте тежко ранени от Ардис. Греоги минаваше напред, правеше кръг и се спускаше ниско, колкото да изкрещи какво е видял.

— Войниксите са на осемстотин метра пред нас, но продължават да се оттеглят — стоят настрана от теб и яйцето.

Въпреки мъчителното главоболие и тъпата болка в китките и ребрата — дори дишането бе болезнено — Ада се притесни, че войниксите са толкова близо. Беше ги виждала как тичат с пълна скорост и изскачат от дърветата. Съществата можеха да стигнат до тях за не повече от минута. Групата имаше двадесет и пет иглени пушки и пистолети, но амунициите бяха малко. Заради счупената дясна китка и бинтования си гръден кош Ада не носеше оръжие и това я караше да се чувства още по-уязвима. Снегът бе дълбок почти до колене и се вървеше трудно.

— Не разбирам — каза Ада, когато стигнаха до една широка поляна, която помнеше от стотиците си летни преходи.

— Кое? — попита Деймън. Носеше раницата със светещото яйце на една ръка разстояние пред себе си, сякаш вонеше лошо. Всъщност то наистина вонеше — на гниеща риба и нещо като клоака. Но продължаваше да свети и да вибрира от време на време, така че малкият Сетебос вътре явно бе все още жив.

— Защо войниксите стоят настрана, докато сме с това нещо?

— Явно се страхуват от него — каза Деймън и прехвърли раницата от дясната в лявата си ръка. В другата носеше арбалет.

— Да де. — Думите й прозвучаха малко по-рязко, отколкото й се искаше. Пулсиращата болка в китката, ребрата и ръцете я правеше раздразнителна. — Искам да кажа, каква е връзката между онова… нещо… в кратера Париж и войниксите?

— Не зная — отвърна Деймън.

— Войниксите са тук… открай време — каза Ада. — А онова чудовище Сетебос се появи само преди седмица.

— Зная — каза Деймън. — Но имам чувството, че между тях съществува някаква връзка. Може би винаги я е имало.

Ада кимна, трепна от болката при движението и продължи да крачи.

Четиридесет и петимата мъже и жени почти не разговаряха, докато си пробиваха път през поредните гъсталаци, пресякоха един познат поток, който сега бе почти напълно замръзнал, и продължиха надолу по стръмния склон със замръзнала висока трева и храсталаци.

Аероскутерът се снижи над тях.

— Още четиристотин метра до пътя — извика Греоги. — Войниксите са се преместили на юг. Най-малко на три километра.

Когато стигнаха пътя, всички се пооживиха, зашепнаха й започнаха да се тупат по гърбовете. Ада погледна на запад към Ардис Хол. Виждаше се покритият мост непосредствено преди завоя на пътя, който се изкачваше нагоре към имението, но не и самото то, нито дори кълбетата черен пушек. За миг й се стори, че ще повърне. Пред очите й затанцуваха черни петна. Спря, опря ръце в коленете си и наведе глава.

— Добре ли си, Ада? — попита Лейман. Бе облечен в дрипи, бе омотал с парцали и лявата си ръка — беше изгубил четири пръста в битката с войниксите в Ардис.

До факс павилиона оставаше по-малко от километър и половина и всичко изглеждаше познато — с изключение на необичайния сняг. От войниксите нямаше и следа. Аероскутерът летеше над тях, отдалечаваше се на широки кръгове и после се връщаше — Греоги им даваше знак с вдигнат палец, докато прелиташе над главите им — след което продължаваше напред.