Дан Симънс - Олимп

Факс възлите не работеха. Светът, какъвто го познаваха още от раждането си, вече не съществуваше. Нямаше къде да избягат и сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат края си. Да чакат връщането на войниксите, да чакат студът да ги избие или болестите и гладът да ги довършат един по един.

Ада се качи на ниската площадка около колоната на факса, за да могат да я виждат и да я чуват.

— Връщаме се в Ардис Хол — каза тя. Гласът й бе силен и не търпеше възражения. — Само на километър и половина е. Можем да стигнем дотам за по-малко от час, дори в нашето състояние. Греоги и Том ще откарат онези, които са прекалено зле и не могат да вървят.

— И какво толкова има в Ардис Хол? — попита една дребна жена, Ада не се сещаше коя е. — Какво освен трупове, мърша, пепел и войникси?

— Не всичко е изгоряло — високо каза Ада.

Не знаеше дали е така. Беше в безсъзнание, когато я бяха изнесли от пламтящите развалини. Но Деймън и Греоги бяха споменали, че имало неопожарени части от имението.

— Не всичко е изгоряло — повтори тя. — Има трупи. Останки от палатки и бараки. Ако не друго, ще съборим укрепителната стена и ще си направим колиби. А освен това са останали и предмети, които не могат да изгорят. Може би има оръжия. И други неща, които сме изоставили.

— Като войникси например — обади се един покрит с белези мъж, казваше се Елос.

— Може би. Но войниксите са навсякъде — каза Ада. — И се страхуват от яйцето на Сетебос, което носи Деймън. Докато то е с нас, войниксите ще стоят настрана. А къде би искал да се срещнеш с тях, Елос? Нощем в тъмната гора или седнал до големия огън в Ардис, в топлата колиба, докато приятелите ти стоят на стража?

Последва тишина, но изпълнена с гняв тишина. Някои продължаваха да се опитват да наберат кодове, след което блъскаха отчаяно колоната.

— Защо просто не останем при павилиона? — попита Ел. — Има покрив. Можем да го затворим отстрани и да запалим огън. Укрепителната стена е по-малка и ще я възстановим по-лесно. А ако факсът проработи, ще можем бързо да се измъкнем.

— Това е разумно — съгласи се Ада. — Откъде обаче ще носим вода? Потокът е на четиристотин метра. Някой трябва да ходи за вода и да рискува да бъде открит или нападнат от войниксите. Освен това под покрива на павилиона няма достатъчно място за всички ни. А и тази долина е студена. Ардис е на по-слънчево място, там ще имаме на разположение повече строителни материали, а има и кладенец. Можем да построим нов Ардис Хол около кладенеца, така че да не ни се налага да ходим за вода.

Никой не проговаряше. Мисълта да тръгнат отново по замръзналия път, далеч от спасителния факс павилион, бе прекалено трудна за приемане.

— Аз тръгвам — каза Ада. — След няколко часа ще се стъмни. Искам да има голям огън, преди да заблестят светлините на пръстените.

Излезе от павилиона и тръгна на запад. Деймън я последва. След това Боуман и Едид. После Том, Сайрис, Кейман и повечето от останалите. Греоги ръководеше товаренето на болните в аероскутера.

Деймън забърза да я настигне, наведе се и прошепна в ухото й:

— Имам една добра и една лоша новина.

— Каква е добрата? — уморено попита Ада. Главата я болеше толкова свирепо, че трябваше да държи очите си затворени и ги отваряше само колкото да не излезе от замръзналия черен път.

— Всички идват — каза той.

— А лошата? — попита Ада. „Няма да плача, няма да плача!“

— Проклетото яйце на Сетебос започва да се излюпва.

Докато се събличаше в кристалната крипта под мраморната грамада на Тадж Мойра, Харман си даде сметка колко отвратително студено е всъщност в стъклената зала.

„Това е нередно. Това е абсолютно и тотално нередно“.

Харман и народът му нямаха абсолютно никаква представа за религия, като се изключи доживотното благоговение към постчовеците в техните орбитални пръстени и почти спиритуалната вяра на някои, че ще се възнесат до пръстените и ще прекарат вечността с постчовеците след Последния си факс. Най-близко до религиозното благоговение и церемонии се бяха доближавали от отделните сцени с гръцките богове, които бяха наблюдавали в торинската драма.

Сега Харман имаше чувството, че върши нещо като грях.

„Животът на Ада и на всички, които познавам и на които държа, може би зависи от това дали ще събудя тази постчовешка жена“.

— Но да правя секс с мъртва или изпаднала в кома непозната? — прошепна той. — Това е нередно. Това е лудост .

Погледна през рамо нагоре към стълбището. Просперо не се виждаше никакъв, точно както бе обещал. Харман смъкна от тялото си останалата термокожа. Въздухът бе леден. Погледна члена си и почти се разсмя, като видя колко е спаружен.