Дан Симънс - Олимп

— Да не мислиш, че войниксите не могат да плуват? — обади се Стоуман.

Всички нервно се разсмяха и Ада хвърли поглед към Деймън. Черен хумор — бе сиглирала фразата от старите книги в библиотеката на Ардис Хол, — но въпреки това той успя да освободи напрежението.

— Нямам представа дали могат да плуват, но ако не могат, островът ще се окаже идеално място за нас — отвърна Деймън.

— Докато не народим толкова много деца, че да не се побираме на него — възрази Том.

Този път смехът бе по-непринуден.

— Ще изпращаме разузнавателни групи от факс възела — каза Деймън. — Още от първия ден. Така ще имаме известна представа какво става в останалия свят и кои възли са безопасни за прехвърляне. А след седмица всеки, който пожелае, ще може да си тръгне. Просто смятам, че е по-добре за всички ни да останем заедно, докато болните и ранените се оправят, а и ще имаме по-голям шанс да се нахраним и да поспим.

— Да гласуваме — каза Кол.

Направиха го колебливо, като се смееха на мисълта да решават подобен сериозен въпрос с вдигане на ръце. Гласовете за оставане заедно бяха четиридесет и три срещу седем; трима от най-тежко ранените не гласуваха, защото бяха в безсъзнание.

— Добре — каза Деймън и тръгна към факс пулта.

— Чакай малко — спря го Греоги. — А какво ще правим с аероскутера? Не може да се прехвърли, а ако го оставим тук, войниксите ще се доберат до него. Спаси живота ни повече от веднъж.

— Ох, по дяволите! — изруга Деймън. — Изобщо не се сетих.

Прокара пръсти по мръсното си, изцапано с кръв лице и Ада видя колко блед и уморен е всъщност зад тънкото лустро на енергичност, която излъчваше.

— Мисля, че измислих нещо — обади се тя.

Всички се обърнаха към нея.

— Повечето знаете, че миналата година Сави показа на някои от нас как да използваме новите функции — близката мрежа, далечната мрежа и общата мрежа. Някои дори сте ги пробвали лично. Когато стигнем до тропическия рай на Деймън, ще използваме функцията на далечната мрежа, ще разберем къде се намира мястото и някой ще се прехвърли обратно по факса, за да вземе аероскутера и да го докара до острова. Харман, Хана, Петър и Никой стигнаха до Голдън Гейт при Мачу Пикчу за по-малко от час, така че едва ли ще е нужно много време, за да се долети до островния рай.

Някои се закискаха, но повечето закимаха.

— Аз пък имам още по-добра идея — каза Греоги. — Прехвърляте се по факса до рая. Аз оставам тук и пазя аероскутера. После някой от вас се връща с информацията и още днес отлитам накъдето трябва.

— Ще остана с теб — каза Лейман: стискаше иглената си пушка в здравата си лява ръка. — Ще ти трябва някой да стреля по войниксите, когато се върнат. И да те държи буден по време на полета на юг.

Деймън се усмихна уморено и се обърна към групата.

— Е?

Всички пристъпиха напред: горяха от нетърпение да се прехвърлят.

— Чакайте — спря ги Деймън. — Не знаем какво ни дебне от другата страна, така че шестима с пушки — Кол, Кейман, Ел, Боуман, Касман, Едид — елате с мен на звездата на павилиона и ще се прехвърлим първи. Ако всичко е наред, някой от нас ще се върне най-късно след две минути. След това трябва да прехвърлим ранените и болните. Том, Сайрис, бихте ли се погрижили да определите групите на носачите? Греоги ще командва шестимата с пушки, които ще пазят, докато останалите се прехвърлят. Става ли?

Всички нетърпеливо закимаха. Въоръжената група пристъпи в очертанията на инкрустираната в пода на павилиона звезда и Деймън постави ръка върху клавиатурата.

— Да вървим — каза той и набра кода на своя необитаем възел.

Не се случи нищо. Обичайния пукот и проблясъците, които се наблюдаваха при прехвърлянето по факса, просто ги нямаше.

— Един по един — каза Деймън, макар че факс възлите с лекота се справяха с шестима души едновременно. — Кол. Застани на звездата.

Кол се подчини — стискаше нервно пушката. Деймън отново набра кода.

Пак нищо. Вятърът зашумя и навя сняг в открития павилион.

— Може би онзи факс възел вече не работи — обади се от тълпата една жена, казваше Сийъс.

— Ще опитам имението Ломан — каза Деймън и набра познатия код.

Нищо.

— Не може да бъде! — възкликна плещестият Кейман и излезе напред. — Може би нещо бъркаш. Дай на мен.

Опитаха и други — набраха поне трийсет кода на познати факс възли. Нищо не работеше. Нито кратерът Париж, нито Чом и Белинбад, нито множеството Небесни кръгове на Уланбат. Нищо не се получаваше.

Всички стояха мълчаливи, зашеметени, изгубили дар слово, на лицата им бе изписан ужас и безнадеждност. Нищо през изминалата година — никой от кошмарите през последните месеци — нито Падането на метеорите, нито прекъсването на електричеството и излизането от строя на слугите, нито първите атаки на войниксите, нито вестите от кратера Париж, нито дори клането в Ардис Хол или безизходната ситуация на Гладната скала не бе поразило тези мъже и жени чак толкова и не бе ги изпълнило с такова чувство на безсилие.