Дан Симънс - Олимп

— Къде ще се прехвърлим, Деймън? — попита Ада. Усещаше безразличието и липсата на ентусиазъм в гласа си, но бе прекалено уморена, за да влага допълнително енергия в тона си.

— Не зная — каза мършавият мускулест мъж, в който се бе превърнал някогашният дундест естет, опитващ се да я прелъсти. — Или поне не зная къде да идем в дългосрочен план. Чом, Уланбат, кратерът Париж, Белинбад и другите по-заселени възли вероятно са покрити със син лед от Сетебос. Зная обаче един пуст възел, където се отбивам от време на време. Намира се в тропиците. Топъл е. Просто малко изоставено градче, но пък се намира на брега на океана — някой океан, някъде — и има залив. Не съм се натъквал на други животни освен гущери и няколко диви свине, но те като че ли не се страхуваха от хора. Можем да ловим риба, да ловуваме, да изработим още оръжия и да се погрижим за ранените… да се потулим, докато не измислим нещо.

— А как ще ни намерят Харман, Хана и Одисей-Никой?

Деймън не отговори почти цяла минута и тя почти чуваше мислите му; „Дори не знаем дали Харман е жив. Петър каза, че е изчезнал с Ариел“.

— Няма проблем — каза най-сетне той. — Някои от нас ще се прехвърлят редовно тук. Освен това можем да оставим някаква постоянна бележка в Ардис Хол с кода на факс възела на тропическото ни скривалище. Харман може да чете. Не мисля, че и войниксите могат.

Ада се усмихна отпаднало.

— Войниксите могат да правят много неща, за които дори не сме и подозирали.

— Така е — отвърна Деймън.

Изминаха останалата част от пътя до факс павилиона в мълчание.

Факс павилионът изглеждаше горе-долу по същия начин, по който го бе видял Деймън преди четиридесет и осем часа. Оградата му бе разрушена. Навсякъде имаше засъхнала човешка кръв, но войниксите или дивите животни бяха отмъкнали телата на онези обитатели на Ардис, които бяха изгубили живота си в опит да защитят павилиона. Самият той обаче си бе останал недокоснат и колоната на факс възела продължаваше да се издига в центъра на откритата кръгла постройка.

Групата оцелели стоеше неловко пред павилиона и всички се озъртаха през рамо към тъмната гора. Аероскутерът кацна и ранените слязоха или бяха изнесени навън.

— Нищо в радиус от осем километра — каза Греоги. — Шантава работа. Малкото попаднали ми войникси бягаха, сякаш си по петите им.

Деймън погледна сияещото с млечнобяла светлина яйце в раницата си.

— Не ги преследваме. Просто искаме да се разкараме оттук — въздъхна той и обясни на Греоги и останалите плана си.

Последва кратка разправия. Някои от оцелелите искаха да се прехвърлят до познати възли и да видят дали приятелите и любимите им са живи. Кол бе сигурен, че възелът на имението Ломан не е бил нападнат от онзи Сетебос, за който говори Деймън. Майка му била там.

— Добре, вижте! — надвика ги Деймън. — Не знаем къде може да е Сетебос точно в този момент. Чудовището превърна огромния град в кратера Париж в леден замък за по-малко от двайсет и четири часа. Изминаха над четиридесет и осем часа от връщането ми, а бях последният човек, използвал факса. Ето какво ви предлагам…

Ада забеляза, че препирането спря. Хората слушаха. Приемаха Деймън като водач, също както бяха приели навремето нейното лидерство… и това на Харман. С мъка преглътна внезапния порив да заплаче.

— Да решим дали засега ще останем заедно или не. — Дълбокият глас на Деймън с лекота стигаше до всички. — Можем да гласуваме и…

— Какво означава „да гласуваме“? — попита Боуман.

Деймън обясни.

— Значи ако половината плюс един от нас… гласуваме… да останем заедно, ще трябва да направим онова, което искат повечето? — попита Око.

— Само временно — каза Деймън. — Да кажем… за седмица. Така ще сме в по-голяма безопасност, отколкото ако пътуваме разделени. Освен това имаме ранени и болни, които не могат да се защитят сами. Ако всички още сега се прехвърлим в различни посоки, как ще се намерим отново? Ще позволим ли на онези, които искат да останат сами, да вземат пушките и арбалетите, или ще ги оставим на по-голямата група, която иска да остане заедно?

— Какво ще правим през тази седмица… ако се съгласим да дойдем с теб в онзи тропически рай? — попита Том.

— Просто каквото ви казах — отвърна Деймън. — Ще се съвземем. Ще открием или ще си изработим още оръжия. Ще построим някаква защита… точно оттатък рифа има един малък остров. Можем да си направим няколко лодки, да построим домове и укрепления на острова…