Дан Симънс - Олимп

Манмът поклати глава, сети се, че се намира пред сляп моравек, после пък се сети, че радарът и инфрачервените сензори на Орфу ще засекат движението, и отново поклати глава.

— Защо настояваш да слезеш долу? Опитът да кацнеш на Земята ще изложи на риск срещата с излъчващия астероиден град в п-пръстена.

— Заеби излъчващия астероиден град в п-пръстена — изръмжа йониецът. — В момента най-важното е да се спуснем на планетата колкото се може по-бързо.

— Защо?

— Защо ли? — повтори Орфу. — „Защо?!“ Ти си онзи с очите, малки приятелю. Нима не видя телескопските изображения, които ми описа?

— Изгореното село ли имаш предвид?

— Да, изгореното село имам предвид — избоботи Орфу. — Както и другите тридесет или четиридесет човешки селища по цялата планета, нападнати от безглави същества, които сякаш са се специализирали в клане на старостилни човешки същества. На старостилни човеци, Манмът. Онези, които са проектирали нашите прадеди.

— И откога това се е превърнало в спасителна акция? — попита Манмът. Земята вече бе огромна ярка синя сфера, която с всяка минута се уголемяваше все повече. Е– и п-пръстенът бяха прекрасни.

— Откакто видях фотографиите, показващи клане на човешки същества — отвърна Орфу и Манмът разпозна почти субзвуковите тонове в гласа на приятеля си. Те означаваха, че Орфу е или много развеселен, или много, много сериозен. А европеецът знаеше, че в случая не става дума за веселба.

— Мислех, че идеята беше да спасим нашите Пет луни, Пръстена и Слънчевата система от пълен квантов колапс — каза Манмът.

— Ще го направим утре. — Ниските тонове на Орфу се засилиха. — Днес имаме възможност да помогнем на хората долу.

— Но как? Не знаем какъв е контекстът. Изобщо нямаме представа какво става там долу. Знаем само, че онези безглави метални създания са просто роботи-убийци, създадени от хората да се избиват едни други. Ще се намесим в някакви междуособици, които не ни влизат в работата.

— Вярваш ли на думите си, Манмът?

Манмът се поколеба. Погледна далеч надолу, където йонните двигатели излъчваха сините си лъчи към растящата синьо-бяла сфера.

— Не — отвърна най-сетне той. — Не вярвам. Мисля, че и тук става нещо ново, също като на Марс, на Илион-Земя и навсякъде другаде.

— Аз също — каза йониецът. — Да вървим да убедим Астейг/Че и останалите премиер интегратори, че трябва да изстрелят спускателния кораб и подводницата, когато заобиколим Земята. С мен на борда.

— И как смяташ да ги убедиш?

— Ще им направя предложение, на което няма да могат да откажат.

Този път дълбокото буботене на йониеца бе повече в спектъра на веселието, отколкото в разтреперващите костите субзвукови тонове.

Харман се опитваше да се отдалечи колкото се може повече от кристалния ковчег. Би се върнал до айфелбана, но ветровете отвън бушуваха неистово и стигаха сто и петдесет километра в час — достатъчно силни, за да го изблъскат от мраморната площадка около Тадж Мойра. Затова вместо да излезе, той се заизкачва по наредените в спирала платформи с книгите.

Пътеките бяха тесни и бързо се издигаха, като всяка следваща бе издадена малко по-навътре над лабиринта от ниски стени далеч долу заради сключващия се горе купол. Харман щеше да се уплаши от замайващата бездна под краката си, ако не жадуваше толкова силно да се отдалечи колкото се може повече от спящата жена.

Книгите нямаха заглавия. Всички бяха с еднакви размери. Прецени, че в огромната сграда се пазят стотици хиляди томове. Буквите бяха малки и отпечатани на предрубиконов английски. Бяха по-стари от всички книги, които му бяха попадали, и му трябваха няколко минути да прочете на глас и да отгатне значението на първите две случайно попаднали му изречения. Върна книгата на мястото й и положи длан върху обложката, като си представи подредени в редица пет сини триъгълника.

Сиглирането не се получи. Никакви златни букви не потекоха по дланта и ръката му, за да се запазят в паметта му. Или сиглиращата функция не работеше тук, или древните книги бяха неподатливи за нея.

— Има начин да ги изчетеш всички — каза Просперо.

Харман отскочи. Не бе чул приближаването на мага.

— И как точно? — попита Харман.

— Кабината на айфелбана тръгва след четири часа — каза магът. — Ако не си в нея, ще ти се наложи да почакаш известно време, докато дойде следващата. Единадесет години, ако трябва да сме точни. Така че ако смяташ да ги изчетеш всичките, най-добре е да почнеш още отсега.