Дан Симънс - Олимп

— Направи си. Беше разположен точно тук, на тази широка подставка, до саркофага на Мойра. Но дори до такова труднодостъпно място като Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза все пак може да дойде някой за почти хилядолетие и половина. Едни от първите натрапници измъкнали тялото на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп заедно с темпоралния му саркофаг и го метнали през ръба в ледника долу.

— Защо не са взели този… саркофага на Мойра? — попита Харман. Отнасяше се скептично към всяка дума на мага.

Просперо протегна станалата си на петна от старост ръка към спящата жена.

— Ти би ли изхвърлил това тяло?

— А защо не са ограбили намиращото се горе?

— Там има защити. Ще ти ги покажа по-късно, ако искаш.

— Защо тези първи натрапници не са я събудили… която и да е тя?

— Опитваха се — отвърна Просперо. — Но така и не успяха да отворят саркофага…

— Ти май нямаше никакъв проблем с това.

— Бях тук, когато Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп изработи устройството — каза магът. — Зная кодовете и паролите.

— Тогава ти я събуди. Искам да говоря с нея.

— Не мога да събудя тази спяща постжена — каза Просперо. — Нито пък натрапниците, ако бяха успели да преодолеят системите за сигурност и бяха отворили ковчега. Само едно нещо ще събуди Мойра.

— И какво е то? — Харман отново бе стъпил на най-долното стъпало, готов да се махне.

— Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп или някой негов пряк наследник трябва да извърши полово сношение с нея, докато спи.

Харман отвори уста, не намери какво да отговори и просто зяпна облечената в синьо фигура. Магът или се бе побъркал, или винаги си е бил луд. Трета възможност не съществуваше.

— Ти си потомък на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп и на рода на хановете — продължи Просперо. Гласът му бе толкова спокоен и безразличен, сякаш обсъждаше времето. — ДНК на твоето семе ще събуди Мойра.

Манмът и Орфу излязоха от „Кралица Маб“, за да могат да разговарят по теснолъчевия канал на спокойствие.

Огромният кораб бе престанал да хвърля големите колкото кутия за кола атомни бомби при преминаването на орбитата на земната Луна — искаха да оповестят пристигането си, но не и стрелбата им да ги вкара в сблъсък с когото й да било или каквото и да било в екваториалния или полярния пръстен — и сега намаляваше скоростта си до орбитална при слабата гравитация от 1/8 g само с помощта на кратките импулси на йонните си двигатели. Манмът си помисли, че синьото зарево „под“ тях е приятна алтернатива на периодичните удари и ослепителния блясък на бомбите.

Дребният европеец трябваше да работи във вакуума по време на намаляването на скоростта, като през цялото време внимава да е прикрепен към кораба, да стои по тесните пътеки и да си отваря очите на четири по стълбите, но знаеше, че ако направи някоя глупост, йониецът Орфу ще му се притече на помощ и ще го спаси. Манмът рядко използваше вградените в гърба му малки пероксидни дюзи и можеше да се чувства удобно в пълен вакуум само в продължение на десетина-дванадесет часа, преди да му се наложи да попълни запасите си от въздух и други необходими вещества, но този външен свят на изключителен студ, ужасна горещина, убийствена радиация и чист вакуум беше естествена среда за Орфу.

— Е, какво ще правим? — попита Манмът огромния си приятел.

— Задължително трябва да свалим спускателния кораб и „Смуглата дама“ долу — отвърна Орфу. — Колкото се може по-скоро.

— Да свалим? — каза Манмът. — Ние ли?

Планът бе Сума IV да пилотира спускателния кораб с генерал Бех бин Адее и тридесет от бойците му, астровекски войници под прякото командване на центуриона Меп Аху, в пътническия отсек, а Манмът да чака в „Смуглата дама“ в трюма на совалката. Когато и ако дойдеше време да се използва подводницата, Сума IV и групата с него щяха да се прехвърлят в „Смуглата дама“ през входния люк. Въпреки лошите предчувствия на Манмът от раздялата му със стария му приятел, никога не бяха замисляли да включват огромния и оптически сляп йониец в тази част на акцията. Орфу трябваше да остане в „Кралица Маб“ като външен системен инженер.

— Какво значи „ние“? — отново попита Манмът.

— Реших, че съм незаменим — изтътна Орфу. — Освен това все още пазиш онази удобна ниша в трюма на подводницата, при въздушните и енергийните възли, съобщителните канали, радара и другите сензорни механизми. Мога да се настаня там и ще се чувствам щастлив.