Дан Симънс - Олимп

Нощ мълчаливо го наблюдава. След това едрогърдото, облечено в черно привидение се обръща към Хефест, който продължава да стои на колене.

— Сакати боже на огъня, заети майсторе на по-знатни богове, какво виждаш, като погледнеш този смъртен мъж?

— Шибан глупак — изсумтява Хефест.

— Аз виждам квантова сингуларност — изрича богиня Нюкта. — Черна дупка на вероятността. Безброй уравнения, всички с едно и също точно решение. Защо така, Майсторе?

— Майка му Тетида с циците от сплетени водорасли държа този арогантен смъртен в небесния квантов огън, когато бе сукалче, най-обикновена ларва — изсумтява богът на огъня. — Вероятността за смъртния му ден, час, минута и начин е стопроцентова и тъй като не може да се промени, това сякаш дава на Ахил нещо като неуязвимост към всякакви атаки и наранявания.

— Яссссссссно — изсъсква забулената Нощ. — Сине на Хера, съпруже на онази безмозъчна грация Аглая Славната, защо помагаш на този човек?

Хефест се снижава още повече.

— Отначало ме победи в единоборство, възлюбена богиньо на злокобната сянка. След това продължих да му помагам, защото интересите му съвпадат с моите.

— Имаш интерес да откриеш татко Зевс? — прошепва Нощ. Някой или нещо надава вой някъде в черните каньони от дясната й страна.

— Моят интерес, богиньо, е да попреча на растящия порой на Каос.

Нощ кимва и вдига забуленото си лице към облаците около кулите на замъка.

— Чувам звездите да крещят, сакати Майсторе. Зная, че под „Каос“, имаш предвид хаос — на квантово ниво. Ти си единственият от боговете освен Зевс, който си спомня за нас и нашето мислене преди Промяната… който помни дребните неща като физиката.

Хефест продължава да коленичи със сведен поглед и не казва нищо.

— Наблюдаваш ли квантовия поток, Майсторе? — пита Нощ. В гласа й има рязка гневна нотка, която Ахил не разбира.

— Да, богиньо.

— Колко време смяташ, че ще оцелеем, ако вихрите на вероятността продължат да нарастват с това логаритмично темпо?

— Няколко дни, богиньо — измърморва Хефест. — А може би и по-малко.

— Орисниците са съгласни с теб, Херино изчадие — казва Нощ. Гръмовният й тембър кара Ахил да изпита непреодолимото желание да затъкне уши с мазолестите си ръце. — Ден и нощ мойрите, тези чужди създания, наричани от смъртните Орисниците, се блъскат над електронните си сметала, манипулират мехурите им магнитна енергия и километричните намотки изчислителна ДНК и с всеки ден преценките им за бъдещето започват да стават все по-несигурни, а нишките на вероятността — по-заплетени, сякаш тъканта на самото Време се е разкъсала.

— Това е шибаният Сетебос — изръмжава Хефест. — Моля за извинение, госпожо.

— Не, прав си, Майсторе — казва огромната Нощ. — Това е шибаният Сетебос, най-сетне пуснат на свобода, отървал се от полярните морета на този свят. Многоръкият е отишъл на Земята, знаеш го. Не на Земята на този смъртен, а в нашия стар дом.

— Не. — Хефест най-сетне вдига лице. — Това не го знаех.

— О, да, Мозъкът премина през браната. — Тя се засмива отново и този път Ахил запушва ушите си. Никой смъртен не е създаден да чува този звук.

— Колко време ни остава според мойрите? — прошепва Хефест.

— Клото предящата казва, че само след няколко часа квантовият поток ще имплодира тази вселена — отвръща Нощ. — Според Атропа неумолимата, която отрязва нишките на живота в момента на смъртта с омразните ножици, може би ни остава месец.

— А Лахезис? — пита богът на огъня.

— Даващата жребии, която според мен язди фракталните вълни на електронното сметало по-добре от останалите, вижда Каоса да триумфира в този свят и в тази брана след седмица-две. Както и да го погледнем, остава ни малко време.

— Ще избягаш ли, богиньо?

Нощ мълчи. От чукарите и долините зад замъка й вие ехото.

— Как можем да избягаме, Майсторе? — най-сетне отвръща тя. — Къде можем да се денем дори ние, малцината от Първоначалните, ако вселената, в която сме родени, бъде погълната от хаоса? Каквато и брана-дупка да създадем, какъвто и квантов скок да направим, винаги ще бъдем свързани с нишките на хаоса с този свят. Не, никъде не може да се избяга.

— Тогава какво ни остава, богиньо? — измърморва Хефест. — Просто да се наведем, да се хванем за палците и да оголим безсмъртните си гъзове?

Нощ издава звук като радостна егейска буря.

— Трябва да се посъветваме със Старите богове. И то бързо.

— Старите богове… — започва Майсторът и млъква. — Кронос, Рея, Океан, Тетия… заточениците в Тартар?