Дан Симънс - Олимп

— Стигаме ли? — прекъсва го Ахил.

Островът, продължава да дудне на спускане Хефест, е с диаметър над осемдесет левги, както би го измерил Ахил, и е пълен с чудовища.

— Чудовища ли? — казва Ахил. Подобни неща не го интересуват особено. Иска да знае къде е Зевс, иска да го накара да каже на Лечителя да отвори съживителните вани, иска амазонската царица Пентезилея отново жива. Всичко останало няма значение.

— Чудовища — повтаря богът на огъня. — Първите деца на Гея и Уран са уродливи зверове. Но пък страшно силни. Зевс им позволи да живеят тук, вместо да се присъединят към Кронос и Рея в измерението на Тартар. Сред тях има трима сетебосиани.

Този факт не събужда интереса на Ахил. Той гледа как островът се уголемява пред тях и забелязва огромния мрачен замък върху канарите в центъра. Малкото прозорци по отвесните каменни стени блестят в оранжево, сякаш вътрешността е обхваната от пламъци.

— Тук е и последният от циклопите — продължава да изрежда Хефест. — И Ериниите.

— Значи Фуриите са тук? — казва Ахил. — Мислех си, че и те са мит.

— Не са — Сакатият безсмъртен отбива колесницата и насочва главите на конете към равното открито пространство над издатината от черна скала в основата на централния замък. Тъмни облаци се вият и гърчат около планината и крепостта. Долините от двете страни са изпълнени с потайно движение. — Когато се освободят оттук, ще прекарат остатъка от вечността в преследване и наказване на грешниците. Те наистина са „онези, които ходят в тъмното“, с виещи се змии вместо коси и червени очи, от които капят кървави сълзи.

— Дай ги насам — казва Пелеевият син.

Колесницата меко се приземява в основата на гигантска скулптура върху огромна тераса от черен камък. Дървените колела изскърцват и конете изведнъж трепват и се стопяват в нищото. Странният светещ пулт, с който Майсторът управлява колесницата, изчезва.

— Ела — казва Хефест и повежда Ахил към широкото, сякаш безкрайно стълбище от другата страна на статуята. Докато върви, безсмъртният влачи куция си крак по камъка.

Ахил не може да се сдържи и вдига поглед към високата почти сто метра статуя на мъж, държащ двойната сфера на Земята и Небето върху могъщите си рамене, и казва:

— Това е статуя на Япет.

— Не — изръмжава богът на огъня. — Това е старият Атлас. Замразен завинаги тук.

Четиристотното стъпало е последното. Черният замък се издига нагоре, кулите, бойниците и скритите му фронтони се губят във виещите се облаци. Двете порти пред тях са високи петдесет стъпки.

— Нюкта и Хемера, Нощта и Денят, се сменят вечно тук — прошепва Хефест. — Едната излиза, другата влиза. Никога не са едновременно в къщата.

Ахил поглежда към черните облаци и беззвездното небе.

— Значи сме дошли в неподходящо време. Нямам работа с Хемера. Каза, че трябва да говорим с Нощта.

— Търпение, сине Пелеев — измърморва Хефест. Изглежда нервен. Хвърля поглед към тумбестата машинка на китката си. — Еос изгрява… сега.

По източния края на черния остров се появява оранжева сияние. После избледнява.

— Нито един слънчев лъч не може да проникне през поляризираната егида на този остров — прошепва Хефест. — Но навън вече е почти сутрин. Слънцето ще изгрее над реките Дао и Хармакис и над източните скали след секунди.

Внезапен проблясък заслепява Ахил. Той чува как едната от гигантските железни врати се затваря с трясък, след което другата се отваря със скърцане. Когато зрението му се възвръща, втората врата е затворена и пред тях стои Нощта.

Винаги благоговеещ пред Атина, Хера и другите богини, синът на Пелей и морската богиня Тетида за първи път изпитва ужас от безсмъртен. Хефест е паднал на колене и е склонил глава от уважение и страх пред ужасното привидение пред тях, но Ахил се насилва да остане прав. Въпреки това му се налага да се пребори с непреодолимия порив да свали щита от гърба си и да се скрие зад него, стиснал богоубийствената си кама в ръка. Разкъсван между желанието да избяга или да се бие, за компромис той свежда почтително глава.

Макар да могат да приемат почти всички размери, които си пожелаят — Ахил не знае нищичко за закона за превръщането на масата и енергията и не би разбрал обяснението как безсмъртните успяват да го заобиколят, — боговете и богините се чувстват най-удобно при височина около два и седемдесет — достатъчно, за да накарат смъртните да се чувстват като малки деца, и не чак толкова високи, че да им се наложи да си подсилват костите или да станат прекалено неловки дори в собствените си олимпийски палати.