Дан Симънс - Олимп

Не беше басейн.

— Господи! — възкликна Харман и отстъпи от ръба.

Приличаше на празно пространство. Отляво едва се забелязваше вертикалният северен скат на планината, а под тях — на десетина метра под подовото ниво — насред нищото, високо над нащърбения ледник на девет километра отдолу, се рееше саркофаг от стомана и кристал. Вътре лежеше гола жена. Тясна спирална стълба от бял мрамор се виеше надолу до саркофага — последното стъпало като че ли надвисваше над празното пространство.

„Не може да е отворено“, помисли Харман. От отвора в пода не се усещаха свирепи пориви, не се чуваше ревът на бушуващата виелица. Саркофагът трябваше да е положен върху нещо . Присви очи и различи множеството почти невидими плочки. Гробната камера бе изработена от някаква невероятно прозрачна пластмаса, кристал или стъкло. Но защо не беше видял саркофага и стълбището още от кабината на лифта или…

— Гробът е невидим отвън — меко каза Просперо. — Видя ли жената?

— Възлюбената Лиас Ло Амумджа ли? — Харман не изпитваше абсолютно никакъв интерес да гледа голото тяло. — Която напуснала мимолетния свят дявол знае кога беше? А къде е ханът? Или си има своя кристална камера?

Просперо се разсмя.

— Хан Хотеп и неговата възлюбена Лиас Ло Амумджа, дъщеря на цезар Амумджа от Централноафриканската империя — тя бе голяма кучка и истинска харпия, повярвай, Харман от Ардис — бяха изхвърлени по-малко от две столетия, след като ги положиха тук.

— Изхвърлени?

— Идеално запазените им тела без никакви церемонии бяха метнати през същия онзи парапет, през който ти се надвеси преди половин час — каза Просперо. — Изхвърлени като боклук. Приемниците на хана — всеки по-нищожен по свой собствен начин — искаха да бъдат полагани тук за вечността… продължаваща, докато следващият хан-наследник не пожелае най-добрия мавзолей за себе си.

Харман можеше да си го представи.

— Така бе допреди хиляда и четиристотин години. — Просперо обърна сините си очи към саркофага под тях. — Тази жена наистина бе възлюбена на човек с власт. Погледни я, Харман Ардиски.

Харман се обърна към саркофага, но се опитваше да не гледа тялото. Жената бе прекалено гола за вкуса му — изглеждаше прекалено млада, за да е мъртва, тялото й бе розово и бяло, гърдите й — прекалено налети (зърната изглеждаха румени дори отдалече), късата й коса бе като черна запетая върху белите сатенени възглавници, гъстият триъгълник на слабините й образуваше друга черна запетая… тъмните й вежди, резките черти на лицето, широката дори от това разстояние уста… беше му почти… позната.

— Божичко! — за втори път тази сутрин възкликна Харман, този път високо, и гласът му отекна под купола.

Беше по-млада — много по млада, — косата й бе черна вместо сива, тялото — по-стегнато и младо, вместо да е набраздено от увисналите гънки, които Харман бе виждал под плътно прилепващата термокожа, — но лицето излъчваше същата сила, скулите бяха все така резки, веждите — все така дръзко извити, брадичката — все така категорична. Нямаше място за съмнение.

Това бе Сави.

— Къде са всички? — пита бързоногият Ахил, синът Пелеев, докато следва Хефест по тревистия връх на Олимп.

Русокосият мъжеубиец и богът на огъня и Велик майстор на всички богове Хефест крачат покрай брега на Езерото на калдерата между Залата на Лечителя и Голямата зала на боговете. Другите божествени домове с бели колонади изглеждат мрачни и пусти. В небето няма колесници. Безсмъртни не се разхождат по павираните алеи, осветявани от ниски, светещи с жълта светлина лампи. Ахил забелязва, че това не са факли.

— Нали ти казах — отвръща Хефест. — Когато котката я няма, мишките танцуват. Почти всички са слезли на Илион-Земя, за да участват в последното действие на жалката ви мъничка Троянска война.

— Как се развива войната? — пита Ахил.

— Като те няма да убиеш Хектор, троянците скъсват задниците на твоите мирмидонци и на всички останали ахейци, аргивци или както там им викаш.

— Агамемнон и хората му отстъпват?

— Аха. Последния път като гледах — само преди няколко часа, точно преди да направя грешката да проверя кристалния си ескалатор и да се забъркам в борба с теб — видях в холобасейна в голямата зала как атаката на Агамемнон срещу градските стени се проваля за пореден път и ахейците бягат към окопите си при черните кораби. Хектор се готвеше да поведе армията си извън стените и отново да поеме инициативата. По същество нещата се сведоха до това кои от нас, безсмъртните, сме по-силни в сериозна битка — оказва се, че дори с яки кучки като Хера и Атина срещу Илион — и Посейдон, който разтърсва града, което си е негова специалност — да тресе земята, — антигръцкият отбор на Аполон, Арес и оная подла Афродита и приятелката й Деметра печели във всяко отношение. Като пълководец Агамемнон е гола вода.