Дан Симънс - Олимп

Харман отвори уста да отговори, но се отказа. Седмици? Месеци? Дори само да се движеше от книга на книга и да поставяше длан върху кориците само колкото да види как златните букви се движат по пръстите и ръцете му, щяха да са му нужни години, за да сиглира библиотеката.

— Каза ми, че функциите не работят в и около айфелбана — проговори най-сетне той. — Нима правилата са се променили?

— Ще видим — отвърна магът и тръгна към центъра на помещението. Тоягата му почукваше по белия мрамор и благодарение на съвършената акустика на купола звукът отекваше отвсякъде.

Харман усети, че тук е топло . Дръпна качулката на термокожата си и свали ръкавиците.

Куполообразната постройка бе разделена на отделни пространства, макар и не същински помещения, от лабиринт от бели мраморни стени, издигащи се само на два — два и половина метра, но те не бяха същински прегради за погледа поради филигранната си конструкция и безбройните елегантни отвори с форма на овали, сърца или листа. Стените в основата на купола до първата платформа, на височина дванадесетина метра, бяха изцяло покрити с релефни изображения на цветя, лози, сложни и невъзможни растения, всички до едно блеснали от инкрустираните в тях скъпоценни камъни. Същото се отнасяше и за мраморните прегради. Докато вървеше след Просперо из лабиринта — а това си бе истински лабиринт, — Харман докосваше мрамора. Ръката му покриваше два или три мотива едновременно и под пръстите му винаги имаше по няколко скъпоценни камъка. Някои от мотивите бяха съвсем малки, но имаха по петдесет-шейсет инкрустации.

— Какви са тези скали? — попита той. Хората обичаха да носят скъпоценни камъни за украшения, но им ги носеха роботите-слуги и той никога не се бе запитвал откъде са всъщност.

— Тези… скали… — отговори Просперо — включват ахат, яспис, лазулит, халцедон и корнелиани… Само в това простичко листче на карамфил под дланта ми има над тридесет и пет вида корнелиан, виждаш ли?

Харман погледна. Мястото го замайваше. Движещите се по западната стена светлини караха мрамора да проблясва, да блещука и да трепти от хилядите вградени в него скъпоценни камъни.

— Що за място е това? — Усети се, че шепне.

— Бе построено като мавзолей… гробница — отвърна магът, зави покрай поредната мраморна преграда и закрачи към централната част на помещението. Спряха преди арковидния вход към вътрешния правоъгълник в центъра на лабиринта. — Можеш ли да прочетеш тези стели, Харман от Ардис?

Харман се взря в надписа на млечнобялата светлина. Буквите в мрамора изглеждаха странно — бяха плавни и завързани вместо правите линии, с които бе свикнал в книгите — но текстът си бе написан на стандартния световен английски.

— Прочети го на глас — каза магът.

— „Влезте с благоговение в пищната гробница на хан Хотеп, господар на Азия и закрилник на Земята, и на възлюбената му съпруга, обожаваната от целия свят Лиас Ло Амумджа. Тя напусна този мимолетен свят в четиринадесетата нощ на месеца рахаб-септем през деветстотин осемдесет и седмата година на ханството. Сега тя и нейният господар обитават звездното Небе и ви гледат оттам как влизате“.

— Какво ще кажеш? — Просперо бе застанал под пищно украсената арка, зад която се намираше центърът на лабиринта.

— За надписа или за цялото място?

— И за двете.

Харман потърка наболата си брада.

— Мястото е… сбъркано . Прекалено грамадно. Прекалено богато. Несъразмерно. С изключение на книгите.

Просперо се разсмя и смехът отекна отново и отново под купола.

— Прав си, Харман от Ардис. Това място е откраднато — идеята, планът, инкрустациите, шахматният двор отвън — всичко без мецанините и книгите, поставени шест столетия по-късно от Раджахар Мълчаливия, далечен потомък на страховития хан Хотеп. Ханът взел оригиналния план на Тадж Махал и го увеличил повече от десетократно. Оригиналната постройка била прекрасна, същински завет на любовта… нищо не останало от нея, защото ханът наредил да я стопят на шлака, за да остане в паметта само този мавзолей. Това място е най-изчистеният паметник на окаяното прекаляване.

— Местоположението е… интересно — тихо каза Харман.

— Да — съгласи се Просперо и дръпна ръкавите си. — Тази частица мъдрост за имота и днес е точно толкова вярна, колкото и по времето на Одисей — място, място, място. Ела.

Влязоха в центъра на лабиринта от мраморни прегради — към стотина квадратни метра празно пространство с нещо в центъра, което Харман взе за ярко отразяващ светлината басейн. Почукването на тоягата на Просперо отекваше, докато крачеха напред.