Дан Симънс - Олимп

— Нима маговете не усещат студа и не се нуждаят от въздух? — изкрещя той на облечения в дълга до земята синя роба старец.

— Никак даже — отвърна магът. Свирепата виелица развяваше дрехата му на една страна и премяташе дългата му сива коса върху почти напълно плешивия му череп. — Едно от преимуществата на старото време — надвика той виещия вятър.

Харман се обърна надясно и с разперени за равновесие срещу вятъра ръце пое към ниския — не повече от 60 сантиметра — мраморен парапет, който минаваше по края на огромния квадрат от пясъчник и мрамор подобно на скамейка покрай пързалка за кънки.

— Какво правиш? — извика Просперо. — Внимавай там!

Харман стигна до ръба и надникна надолу.

Когато по-късно изучаваше картите, разбра, че е гледал на север от планината, наречена Джомолунгма, Джу-му-ланг-ма Фенг, Комолангма Фенг, ХоТемпа Чини-ка-Рауза или Еверест, в зависимост от произхода и възрастта на картата, както и че погледът му е стигал на стотици километри напред (и на близо девет километра надолу) към земите, наричани някога Деветото царство на хана, Тибет или Китай.

Именно долната част го потресе до дъното на душата.

Тадж Мойра по същество представляваше градски блок от пясъчник и мрамор, нанизан на върха на Богинята-майка на света като вграден в остър камък поднос, като забит на шип лист хартия. Като инженерно постижение, бъкивъглеродните носещи греди бяха поразителна, едва ли не невъзможна гледка.

Стоеше до шестдесетсантиметровия, дебел една педя „парапет“ и се взираше право надолу в дълбоката повече от девет километра бездна, а свирепите пориви на вятъра се мъчеха да го изхвърлят в безкрайната пустота. По-късно картите щяха да му покажат, че е гледал към други планини с имена, към източния и западния ледници Ронгбук и към кафявите равнини на Китай далеч зад тях, към кривината на хоризонта. В момента обаче всичко това нямаше абсолютно никакво значение. Блъскан от силните напъни на виелицата, размахващ ръце, за да запази равновесие, Харман гледаше цели девет километра право надолу — през някакъв си парапет !

Смъкна се на четири крака и запълзя обратно към храма-гробница и очакващия го маг. На десетина метра пред огромната порта от мрамора се издигаше остър камък, висок не повече от метър и половина и завършващ с четиридесетсантиметрова ледена пирамида. Под погледа на Просперо — магът стоеше със скръстени ръце, присвил устни в усмивка — Харман се вкопчи в декоративната скала и използва неравностите й, за да се изправи. Без да пуска камъка, опря брадичка в ледения връх. Страхуваше се, че ако хвърли поглед през рамо към ниската стена и шеметната бездна зад нея, поривът да се затича натам и да скочи ще е непреодолим. Затвори очи.

— Цял ден ли смяташ да стоиш така? — попита магът.

— Като едното нищо — отвърна Харман, без да отваря очи. Остана така още малко, след което се опита да надвика вятъра: — Каква е тази скала тук? Някакъв символ? Паметник?

— Това е върхът на Джомолунгма — каза Просперо. Обърна се и пристъпи под елегантната арка на входа на сградата, която бе нарекъл Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза. Входът се защитаваше от полупроницаема мембрана — затрептя, когато магът премина през нея, и Харман отново разбра, че този път не си има работа просто с холограма.

Остана още няколко минути все така прегърнал скалата-връх. Очните лещи и осмозната маска на термокожата почти изцяло се покриха с ледена кора. Най-после се сети, че може би вътре в сградата, оттатък полупроницаемата мембрана, е топло.

Не пълзя последните десетина метра до входа, но вървеше свит, загледан в краката си, с протегнати към земята длани, готов да запълзи.

В единственото огромно помещение под купола имаше мраморни стълби, водещи нагоре към серия мецанини, всеки от които на свой ред бе свързан със следващия чрез поредното мраморно стълбище и така изпълваха купола със стотици нива, стотици етажи — мъглата и разстоянието скриваха върха на самия купол. Нещата, които от кабината приличаха на декоративни елементи в белия мрамор, се оказаха стотици перспексови прозорци, които пропускаха снопове светлина, падаща върху тежко подвързаните книги на бавно движещи се ярки квадрати, правоъгълници и трапеци.

— За колко време смяташ, че ще успееш да сиглираш всичко това? — попита Просперо, опря се на тоягата си и се завъртя в кръг, за да обхване безбройните платформи с книги.