Дан Симънс - Олимп

— Петър? — тихо попита тя, като се мъчеше да не се закашля.

— Мъртъв.

— Реман?

— Мъртъв.

— Ем?

— Мъртва, с Реман.

— Пиън?

— Мъртва. Една скала смаза гръдния й кош. Умря тук, на Гладната скала.

— Сейлъс?

— Мъртва.

— Оулио?

— Мъртва.

И така нататък. Накрая Ада се отпусна на мръсната раница, която й служеше за възглавница. Лицето й бе бяло като платно под спечената кръв и саждите.

Деймън клечеше до тях. Невидимото яйце на Сетебос блестеше в раницата му.

— Някои от по-важните хора оцеляха, Ада — каза той. — Боуман е тук… и Кейман. Кейман е един от първите ученици на Одисей и е сиглирал всичко, което е успял, за военната история. Лейман изгуби четири пръста на дясната си ръка, докато защитаваше Ардис, но сега е тук и е жив. Лоус и Стоуман са тук, както и някои от хората, които пратих на моята предупредителна факс експедиция — Кол, Око, Ел и Едид. А, Том и Сайрис също оцеляха.

— Добре — каза Ада и се закашля. Том и Сайрис бяха най-добрите медици в Ардис.

— Само че не успяха да спасят нищо от апаратурата и лекарствата — каза Греоги.

— Какво имаме? — попита тя.

Той сви рамене.

— Оръжията, които си носехме, но без достатъчно иглени заряди. Дрехите на гърба си. Няколко мушами и одеяла, под които прекарахме последните три нощи на студения дъжд.

— Върнахте ли се в Ардис да погребете падналите? — попита Ада. Гласът й бе спокоен, като се изключеше хриптенето и кашлицата.

Греоги стрелна с очи Деймън и извърна поглед настрани, към ръба на високата скала. После каза:

— Не. Опитахме. Войниксите ни чакат. Дебнат ни.

— Успяхте ли да вземете запаси от Ардис Хол? — попита ранената.

— Нищо особено. — Греоги поклати глава. — Всичко свърши, Ада. Свърши.

Ада кимна. Повече от две хилядолетия семейна история и гордост — погребани и потънали завинаги в небитието. Но сега не мислеше за Ардис Хол, а за оцелелите си хора — ранени, мръзнещи и изпаднали в безизходица на мизерната Гладна скала.

— Как сме с храната и водата?

— Събираме дъждовна вода с мушамите и успяхме да отскочим с аероскутера на един бърз лов — отвърна Греоги, очевидно зарадван от смяната на темата. — Предимно зайци, но снощи ударихме и един лос. Още вадим кристалните игли от него.

— Защо войниксите още не са ни довършили? — попита Ада. Любопитството се долавяше съвсем слабо в гласа й.

— Е това вече е добър въпрос — обади се Деймън. Имаше своя теория по темата, но бе прекалено рано да я излага.

— Не е защото се страхуват от нас — каза Греоги. — Долу в гората са се събрали най-малко две, дори три хиляди от тия проклети неща, а амунициите ще ни стигнат да видим сметката само на стотина-двеста. Могат да се покатерят на скалата когато си пожелаят. Но просто не го правят.

— Опитали сте факс павилиона, нали? — каза Ада.

— Войниксите ни бяха направили засада там. — Греоги присви очи към синьото небе. За първи път денят бе слънчев и всички се опитваха да изсушат дрехите и одеялата си: бяха ги проснали на плоския връх на Гладната скала. Все още бе зима — най-лошата, която помнеха обитателите на Ардис — И всички трепереха.

— Правехме проби — каза Деймън. — Можем да съберем дванайсет души в аероскутера — два пъти повече от предвиденото, — но при повече ИИ отказва да лети. А и с дванайсет е маневрен като свиня.

— Колко казваш, че сме успели да се доберем дотук? — попита Ада — Само петдесетима ли?

— Петдесет и трима — каза Греоги. — Девет от тях — заедно с теб до тази сутрин — бяха в прекалено тежко състояние, за да могат да пътуват.

— Вече са осем — твърдо каза Ада. — Значи ще ни трябват пет курса с аероскутера, за да измъкнем всички — разбира се, стига войниксите да не ни нападнат веднага щом започнем евакуацията и стига да имаме къде да отидем.

— Да, стига да имаме къде да отидем — съгласи се Греоги.

Когато Ада отново потъна в сън — в сън, увери ги Том, а не в онова близко до кома състояние, в което бе доскоро, — Деймън свали внимателно раницата си и отиде до ръба на Гладната скала. Долу се виждаха войниксите. Кожените им гърбици и безглавите им сребристи тела се придвижваха между дърветата. От време на време група войникси минаваше — на пръв поглед с определена цел — през широката поляна от южната страна на Гладната скала. Нито един не поглеждаше нагоре.

Греоги, Боуман и тъмнокосата Едид дойдоха да видят какво прави.

— За скачане ли си мислиш? — попита Боуман.

— Не — отвърна Деймън. — Чудя се обаче дали нямате някакво въже… достатъчно дълго, за да ме спуснете колкото да стигна до някой войникс?