Дан Симънс - Олимп

— Винаги можем да пренебрегнем поканата от астероидния град на полярния пръстен — заяви Манмът. — Да вземем Одисей на Земята с нас, може би да го върнем обратно със спускателния кораб… — Той се замисли за още няколко секунди. — Не, така няма да стане. Има голяма вероятност астероидният град да открие огън по нас, ако „Кралица Маб“ не отиде на срещата.

— Да, това изглежда много вероятно — съгласи се европейският премиер интегратор. — Настояването да заведем Одисей в орбиталния град и заснетото клане на хора на Земята от нехуманоидни същества са нови фактори, които не сме взели предвид при подготовката на вашата експедиция в атмосферата.

— Жалко, че доктор Хокънбери се телепортира — рече Манмът. — Неговата ДНК може да е възстановена от олимпийските богове или не знам от кого, обаче сигурно щеше да ни осигури свободно преминаване през орбиталните левкоцити.

— Имаме по-малко от единайсет часа да решим — каза Астейг/Че. — Тогава ще се доближим към орбиталния град в полярния пръстен и вече ще е късно да пращаме спускателния кораб и подводницата. Предлагам пак да се съберем тук след два часа, за да вземем окончателно решение.

Докато влизаха в товарния асансьор, Орфу от Йо постави един от по-големите си манипулатори на рамото на Манмът.

„Ето, че пак се забъркахме в голяма каша“ — каза йониецът.

Харман изпита атаката срещу Ардис Хол в реално време.

Изживяването с торинския саван — да виждаш, да чуваш, да гледаш през очите на някой невидим друг — винаги бе драматично, но и някак странично забавление. Сега бе същински ад. Вместо абсурдната и на пръв поглед измислена Троянска война това бе атака срещу Ардис и Харман чувстваше — знаеше , че е съвсем истинска и или се случва непосредствено пред погледа му, или е записана съвсем неотдавна.

Остана под савана повече от шест часа, напълно откъснат от истинския свят. Гледаше откакто войниксите атакуваха малко след полунощ до изгрев слънце, когато Ардис пламтеше и аероскутерът побягна на север, след като любимата му ранена, цялата в кръв и изпаднала в безсъзнание Ада бе завлечена на борда му като торба лой.

Изненада се да види Петър тук, в Ардис, с аероскутера (къде бяха Хана и Одисей?) и изкрещя от болка, когато видя как една хвърлена от войникс скала го уцели и апаратът започна да пада надолу към гибелта. Толкова много мъртви и умиращи приятели от Ардис — прекрасната Ем с откъсната от войникс ръка и изгорена в окопа с Реман, Сейлъс — мъртва, Леймън — повален. Донесените от Петър оръжия от Голдън Гейт на Мачу Пикчу не бяха обърнали хода на битката срещу вилнеещите войникси.

Харман изстена под кървавочервения торински саван.

Шест часа след като бе активирал микроверижната бродерия, торинските изображения приключиха и Харман се надигна и смъкна савана.

Магът си бе отишъл. Харман отиде до малката баня, използва странната тоалетна, пусна водата с помощта на прикачената за месинговата верига порцеланова дръжка, наплиска лицето си, подложи шепите си под течащата вода и пи жадно. Излезе и изкрещя:

— Просперо!

Ревът му отекна в металния корпус.

Рязко отвори вратите към балкона на втория етаж и пристъпи навън. Скочи на скобата, без да обръща внимание на бездната под себе си, и бързо се покатери на покрива на движещата се нагоре кабина.

Въздухът бе леден. Бе прекарал нощта под торинския саван и студеното златно слънце тъкмо се издигаше от дясната му страна. Въжетата чезнеха напред и нагоре. Застана на ръба на покрива и погледна право надолу. Чак сега си даде сметка, че и кабината, и айфелбанът са се издигали часове наред. През нощта джунглата и равнините бяха останали далеч назад и кабината се изкачваше — първо по предпланините, а сега и в същинската планина.

— ПРОСПЕРО!!!

Викът му отекна от скалите на стотици стъпки под него.

Остана на покрива на кабината, докато слънцето не се издигна на две длани над хоризонта, но не усещаше топлината на лъчите му. Даде си сметка, че замръзва. Айфелбанът го откарваше нагоре, към район на лед, скали и небе. Всичко зелено и живо оставаше далеч долу. Надникна през ръба и видя огромна ледена река (знаеше думата от сиглирането — ледник ), извиваща се като бяла змия между скални и ледени върхове. Отразените от повърхността й слънчеви лъчи го заслепяваха; огромната бяла маса бе набръчкана от черни цепнатини и покрита със скали и морени, които влачеше надолу.

От стоманеното въже над него падаше лед. Колелата издаваха вече нов, студен звук. По покрива на кабината се бе образувал лед, бе покрил скобите по външната стена и блестеше и по самото въже. Той запълзя към ръба — ръцете му изгаряха от болка, — предпазливо се спусна по скобите, прехвърли се на покрития с лед балкон и се вмъкна в затоплената стая.