Дан Симънс - Олимп

В желязната камина играеха пламъци. Просперо си грееше ръцете на огъня.

Харман застана на ледения праг. Тресеше се колкото от студ, толкова и от обзелия го гняв. Едва потисна желанието си да се нахвърли върху мага. Времето беше безценно. Не искаше след десет минути да идва на себе си на пода.

— Господарю Просперо — проговори най-сетне той с възможно най-убедителен тон, — каквото и да поискате да сторя, ще ви се подчиня. В каквото и да пожелаете да се превърна, ще се превърна… или поне ще направя всичко каквото е по силите ми. Кълна се в живота на нероденото ми дете. Моля ви само да ми позволите да се върна в Ардис. Жена ми е ранена и може би умира. Тя се нуждае от мен.

— Не — каза Просперо.

Харман се втурна към стареца. Щеше да пръсне плешивата тиква на тоя шибан стар глупак. Щеше да…

Този път не изгуби съзнание. Високото напрежение го отхвърли назад, той отскочи от странния диван и се стовари на четири крака върху сложните шарки на килима. Изръмжа и се изправи. Пред очите му се въртяха червени кръгове.

— Следващия път ще ти изгоря десния крак — с безизразен, студен и абсолютно убедителен глас каза магът. — И ако някога изобщо стигнеш до жена си, ще го направиш с подскачане.

— Кажи ми какво искаш от мен — прошепна Харман.

— Седни… Не там. До масата, да можеш да гледаш навън.

Харман седна. Отразените от вертикалните стени на издигащия се ледник слънчеви лъчи го заслепяваха. Голяма част от леда върху стъклените прозорци се бе стопила. Планината се издигаше все по-високо — най-високите върхове, които бе виждал, много по-внушителни от планините до Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Кабината следваше хребета и ледникът се спускаше надолу и надолу от лявата им страна. Преминаха с грохот през поредната кула на айфелбана. Харман се вкопчи в масата, когато двуетажната кабина се разтресе, подскочи, забави ход и след това продължи със скърцане нагоре.

Кулата остана зад тях. Харман се опря на студеното стъкло и я загледа как се смалява — тази не бе черна като останалите, а бляскаво сребриста, блестяща на слънчевата светлина, железните й греди се мержелееха в утринната мъгла като паяжина. „Лед“, помисли си Харман. Погледна надясно, където въжетата продължаваха да се издигат все по-нагоре и по-нагоре. Пред него се разкриваше бялото лице на най-изумителната планина, която можеше да си представи… не, която надхвърляше всякакво въображение. На запад от нея се трупаха облаци и се скупчваха покрай назъбения, застрашителен като нож за рязане на кости хребет. Стената пред тях бе набраздена със скали, лед и още скали, а върхът й представляваше пирамида от бял сняг и ослепителен лед. Със стържене и хлъзгане кабината продължаваше нагоре по ледените въжета. Харман видя още една кула на извисяващия се над тях хребет. Въжетата свързваха планината с върха. Високо над него, върху и около върха на тази невъобразимо висока планина, се издигаше най-съвършеният бял купол, който можеше да си представи. Повърхността му бе позлатена от светлината на утринното слънце, централната му част бе заобиколена от четири бели айфелбанови кули. Целият комплекс се издигаше върху бяла основа, поставена върху носещи греди над отвесното лице на планината и свързана с близките върхове с шест елегантни висящи моста, прехвърлили дъгите си към другите върхове. Всеки мост бе стотици пъти по-висок, по-строен и по-елегантен от Голдън Гейт на Мачу Пикчу.

— Какво е това? — прошепна Харман.

— Джомолунгма — отвърна Просперо. — Богинята-майка на света.

— А тази постройка горе…

— Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза — каза магът. — Известен иначе като Тадж Мойра. Отиваме там.

През първата студена и дъждовна нощ войниксите не се нахвърлиха със стотици и хиляди нагоре по Гладната скала. Не атакуваха и втората нощ. На третата всички бяха останали без сили от глад или се чувстваха ужасно зле от простудите, грипа, началните фази на пневмонията или раните (лявата ръка на Деймън го болеше и пулсираше болезнено — нали калибанът от кратера Париж беше отхапал два от пръстите му — и той бе замаян през повечето време), но войниксите така и не идваха.

Ада се свести на втория ден. Раните й бяха много — порязвания, охлузвания, счупена китка на дясната ръка, две счупени леви ребра — но единствените, които представляваха опасност за живота й, бяха сериозното мозъчно сътресение и натравянето от дима. Дойде на себе си с ужасно главоболие, мъчителна кашлица и мъгляви спомени от последните часове от Ардиското клане. Умът й обаче бе ясен. Спокойно изброи имената на приятелите, за които не бе сигурна дали е сънувала, или наистина е видяла как умират. Само клепките й потрепваха, когато Греоги отвръщаше унило на въпросите й.