Дан Симънс - Олимп

— Не е моят Калибан — каза Просперо. — Не, не моето чудовище. То си има свой собствен господар, изчадие на Сикоракса, поробен от Сетебос, когато го срещна на орбиталния си остров преди девет месеца.

— Това не е Сави — повтори Харман. — Не може да бъде.

Насили се да се качи по стълбите към главното помещение на Тадж Мойра, като почти грубо изблъска облечения в синя роба маг. Преди да мине през отвора в гранитния таван, спря и тихо попита:

— Жива ли е?

— Докосни я — каза Просперо.

Харман се отдръпна още едно стъпало нагоре по стълбата.

— Не. Защо?

— Слез долу и я докосни — повтори магът. Холограмата, проекцията или каквото и да беше, сега стоеше до кристалния саркофаг. — Това е единственият начин да разбереш дали е все още жива.

— Ще се доверя на думата ти. — Харман остана на мястото си.

— Но аз не съм ти давал моята дума , приятелю на Никой. Не съм ти казвал дали това е спяща жена, труп или просто восъчна кукла, лишена от душа. Но ти гарантирам, съпруже на Ада Ардиска, че ако се събуди, ако я събудиш, ако е истинска — и ако тогава разговаряш с тоз събуден завърнал се дух, всичките ти най-наболели въпроси ще получат отговори.

— Какво искаш да кажеш? — Въпреки желанието си да побегне, Харман слезе обратно по стъпалата.

Магът не каза нищо. Единственият му отговор бе да повдигне кристалния капак на прозрачния саркофаг.

Не се разнесе никаква миризма на разложено. Харман стъпи на металната платформа и заобиколи, за да застане до мага. С изключение на отделните образи на голите тела в лечителните вани на Просперо, никога не бе виждал мъртвец до последните месеци. Никой старостилен човек не бе виждал. Но вече бе погребал хора в Ардис Хол и познаваше ужасните аспекти на смъртта — посиняването и смъртното вцепеняване, останалите сякаш без светлина очи, студената и твърда плът. У тази жена — тази Сави — нямаше никакви подобни признаци. Кожата й изглеждаше мека и пълна с живот. Устните й бяха розови, почти червени, както и зърната на гърдите й. Клепачите й с дълги мигли бяха затворени, но сякаш щеше да се събуди всеки миг.

— Докосни я — каза Просперо.

Харман протегна трепереща ръка и рязко я отдръпна. Над тялото на жената имаше тънко, но здраво силово поле, проницаемо, но напълно осезаемо, и въздухът зад него бе много по-топъл от този наоколо. Опита отново. Пръстите му се плъзнаха по гърлото на жената, откриха намек от пулс, слаб като най-лекото потрепване на крилцата на пеперуда; след това положи длан между гърдите й. Да, усещаше едва доловимите удари на сърцето й — много слаби, много по-бавни от ритъма при обикновен спящ човек.

— Тези ясли са подобни на онези, в които сега спи приятелят ти Никой — тихо каза Просперо. — Забавят времето. Но вместо да лекуват и да я пазят в продължение на три дни, както прави в момента бавновременният саркофаг на Никой-Одисей, кристалният ковчег бе неин дом за хиляда четиристотин и няколко години.

Харман рязко отдръпна ръка, сякаш нещо го е ухапало.

— Невъзможно.

— Нима? Събуди я и я попитай.

— Коя е тя? — настоя Харман. — Не може да е Сави.

Просперо се усмихна. Под краката им сивите облаци се плъзгаха по северния скат на планината и се виеха около стъкленото им убежище.

— Не може да е Сави, нали? — каза магът. — Познавах я като Мойра.

— Мойра? Искаш да кажеш, че това място… Тадж Мойра… е наречено на нея?

— Разбира се. Това е гробницата й. Или поне гробницата, в която спи. Мойра е постчовек, приятелю на Никой.

— Постчовеците са мъртви… С Деймън и Сави видяхме сдъвканите им от Калибан тела да се носят в смърдящия въздух на орбиталния ти остров. — Харман отново отстъпи от саркофага.

— Мойра е последната от тях — каза Просперо. — Слезе от п-пръстена преди повече от хиляда и петстотин години. Тя бе любовницата и съпругата на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп.

— Този пък кой е?

Облаците бяха обгърнали платформата на Тадж и Харман вече се чувстваше малко по-уверено върху стъклото, под което имаше само сиво.

— Пристрастен към книгите потомък на първия хан — каза магът. — Управляваше каквото бе останало от Земята по времето, когато войниксите за първи път станаха активни. Беше построил този темпорален саркофаг за себе си, но обичаше Мойра и й го предложи. Тук тя проспива вековете.

Харман се изсмя насила.

— Това е напълно безсмислено. Какво му е попречило на този Хотеп да направи втори саркофаг за себе си?

Усмивката на Просперо бе влудяваща.