Дан Симънс - Олимп

— Менелай е мъртъв?! Твоят съпруг е мъртъв?! — повторно поразен, я прекъсна Хокънбери. Тия хора се бяха сражавали и побеждавали цели десет години едни срещу други и после още десет месеца срещу боговете.

— Нали тъкмо това ти казах? — ядоса се от прекъсването Елена. — Не го уби Хектор. Улучи го стрела, изстреляна от сина на мъртвия Пандар, младия Палм, Ликаоновия внук, който се сражаваше със същия оня благословен от боговете лък, с който Пандар рани Менелай в хълбока само преди година. Тоя път обаче я нямаше невидимата Атина, та да отклони стрелата, и тя улучи Менелай през отвора за очите, прониза мозъка му и излезе през бронзовия му шлем.

— Малкият Палм ли? — Хокънбери осъзна, че повтаря имената като идиот. — Той не може да е на повече от дванайсет години…

— Още няма единайсет — усмихна се Елена. — Обаче стреля с мъжки лък, лъка на мъртвия си баща Пандар, убит от Диомед преди година, и стрелата върна всички дългове на моя съпруг и уреди всичките ни брачни съмнения. Окървавените доспехи на Менелай са в моите покои в двореца, ако искаш да ги видиш — малкият Палм задържа щита му.

— Боже мой — промълви бившият схоластик. — Диомед, Големия Аякс и Менелай, загинали само за едно денонощие! Нищо чудно, че сте отблъснали аргивците чак при корабите им.

— Не, победата пак можеше да отиде в ръцете на ахейците, ако не се беше появил Зевс.

— Зевс!?

— Да, Зевс. В деня, започнал с тая славна победа, боговете и богините, които поддържаха аргивците, бяха толкова разярени от смъртта на героите си, че само Хера и Атина убиха хиляда от нашите доблестни троянци с огнените си мълнии. Посейдон, самият стар земетръсец, изрева толкова гневно, че се срутиха десетки яки сгради в Илион. Стрелците политнаха от стените ни като падащи листа. Приам падна от носилката си.

— Всичко, което бяхме спечелили оня ден, беше изгубено за минути — продължи Елена. — Хектор отстъпи, без да спира да се сражава, хората му падаха наоколо, Деифоб беше ранен в крака и накрая брат му трябваше да го носи, докато нашите троянци се оттегляха към Хълма на трънените храсти, а сетне оттам през Скейските порти. Ние жените се втурнахме да помогнем и затворихме разцепените порти с голямата греда, толкова свирепи бяха боевете — десетки разярени аргивци бяха влезли в града по петите на нашите отстъпващи герои — и тогава Посейдон пак разтърси земята, събори всички на колене, докато Атина възпираше Аполон в небесни битки и колесниците им вихрено се носеха по небето, а самата Хера хвърляше мълнии по стените ни. И тогава на изток се появи Зевс. По-грамаден и внушителен, отколкото го бяха виждали смъртните…

— По-внушителен от деня, когато се появи като лице в гъбовидния атомен облак ли? — попита Хокънбери.

Елена се засмя.

— Много по-внушителен, мой Хок-ън-бе-рииии. Тоя Зевс беше великан, краката му се издигаха по-високо от снежния връх на Ида на изток, огромните му гърди се извисяваха над облаците, гигантското му чело беше толкова високо над нас, че почти не се виждаше, по-високо от най-високите облаци в летен ден преди буря.

— Леле! — Хокънбери се опита да си го представи. Веднъж се бе спречкал със Зевс — е, не точно „спречкал“, по-скоро беше офейкал от него по време на едно земетресение на Олимп, когато се бе шмугнал между краката на господаря на всички богове, за да грабне изпуснатия си медальон и да се телепортира в самото начало на войната между богове и хора — и тогава бащата на боговете му се беше сторил невъобразимо внушителен, а бе висок едва обичайните си четири-пет метра. Схоластикът положи всички усилия да призове в главата си образа на петнайсеткилометров колос. — Продължавай.

— Та когато се появи великанският Зевс, войските се заковаха по местата си, замръзнаха като статуи с насочени напред мечове, замахнали с копия и вдигнали щитове — даже колесниците на боговете замръзнаха в небето, Атина и Феб Аполон, също толкова неподвижни, колкото и хилядите смъртни под тях — и Зевс изрева… не мога да имитирам гласа му, Хок-ън-бе-рииии, защото той едновременно беше като гръмотевици, земетръси и изригващи вулкани, та Зевс изрева: ХЕРО ЗЛОТВОРНА, ЛУКАВА! И ТАЗИ ИЗМАМА Е ТВОЯ! ОЩЕ ЩЯХ ДА СПЯ, АКО НЕ МЕ БЯХА СЪБУДИЛИ ТВОЯТ ХРОМ СИН И ЕДИН СМЪРТЕН. КАК ПОСМЯ ДА МЕ ПРЕДАДЕШ СЪС СВОЯТА ТОПЛА ПРЕГРЪДКА, СЛЯПО ДА МЕ СЪБЛАЗНИШ, ЗА ДА ПОСТИГНЕШ СВОЕТО, ДА ИЗПЪЛНИШ ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА ПОГУБИШ ТРОЯ, ПРОТИВНО НА ВОЛЯТА НА СВОЯ ГОСПОДАР!

— Твоят хром син и един смъртен ли? — повтори Хокънбери. Хромият син трябваше да е Хефест, богът на огъня. Ами смъртният?