Дан Симънс - Олимп

Овални, сиво-бели, всяко пулсиращо с някаква вътрешна енергия или живот, те бяха дълги по деветдесетина сантиметра. Деймън преброи двайсет и седем — всичките обгърнати от лепкава синьо-сива слуз. Той пропълзя още по-напред, като се хващаше и стъпваше върху черепите, и се втренчи във високата купчина яйца, колкото можеше, без да вдигне глава над равнището на ръба на вулканичния отвор.

Черупките бяха тънки, топли, почти прозрачни. Някои вече ярко сияеха, докато в центъра на други мъждукаше само бяла светлинка. Той се пресегна и предпазливо докосна едно от тях — мека топлина, странно шеметно усещане, сякаш някаква нестабилност от самото яйце потече по защитения му от термокожата показалец. Вдигна яйцето — тежеше десетина килограма.

„А сега?“

Сега трябваше да бие отбой, да се покатери по въжето, да се измъкне по тунелите обратно в цепнатината на авеню Домеснел и да стигне до факс възела на „Предпазливия лъв“. Трябваше колкото може по-скоро да разкаже за всичко това в Ардис.

„Но защо бих толкова път и рискувах да ме разкрият на дъното на кратера, без да си взема нещо за спомен?“

Деймън изсипа от раницата си всичко освен стрелите и направи място за яйцето. Отначало не влизаше, ала той внимателно, но упорито го натискаше навътре и накрай успя да вкара широкия край на овала през отвора и да провре стрелите отстрани. „Ами ако се счупи?“ Е, раницата му щеше да се омърля, обаче поне щеше да узнае какво има в тия проклети неща.

„Не искам да строша яйцето тук, толкова близо до Сетебос и калибаните. Ще го проучим в Ардис“.

Задъхваше се. Бе смъкнал осмозната маска докрай, но от серните пари и отвратителната жега му се виеше свят. Знаеше, че ако бе влязъл в купола без термокожата и маската, отдавна щеше да е изгубил съзнание. Въздухът тук беше отровен. „Тогава как дишат калибаните?“

„По дяволите калибаните“, помисли си. Изчака, докато парите станат гъсти като димна завеса, плъзна се по стената на вулканичния отвор и накрая скочи от височина около метър и половина. Яйцето тежко се размърда в раницата му и едва не го събори.

„По-спокойно, по-спокойно“.

— Каквото мрази Той, е свято — всички славят Теб и Твоята държава! Каквото мразя аз, е свято в прослава Негова и на онуй що Той яде! — Тук долу Калибановият псалм звучеше много по-високо. Акустиката на грамадният купол-катедрала някак си усилваше и насочваше гласа на чудовището. Или пък Калибан се намираше по-близо.

Като тичаше приклекнал и клякаше при всеки намек за движение сред стелещите се пари, Деймън измина стотината метра до въжето си, което все още висеше от синия леден балкон. Погледна нагоре.

„Какви сметки съм си правил? До балкона има поне двайсет и пет метра. Никога няма да мога да се покатеря — особено с тая тежест на гърба“.

Огледа се за друг тунел. Най-близкият беше на сто — сто и двайсет метра надясно покрай заоблената стена на купола, но бе пълен с грамадната ръка-стебло на една от пълзящите длани на Сетебос.

„Оная ръка е там в ледените тунели и ме очаква… заедно с другите“. Забеляза и други ръце, потъващи в отворите — лъскавата сива плът на пипалата изглеждаше почти неприлична с влажната си материалност. Някои се издигаха на стотина метра по заоблената стена, висяха като месести тръби, някои видимо се гърчеха с перисталтични движения, докато дланите изтегляха стеблата след себе си.

„Колко длани и ръце има тоя отвратителен мозък?“

— Вярвате, че с края на живота болката ще спре? О, не! Той измъчва враговете и приятелите угощава. Той най-лошото от Себе си във този наш живот е дал и отдих ще настъпи едва когато в мъки ний умрем, запазвайки последните страдания за най-накрая!

Или трябваше да се покатери, или да умре. През последните десет месеца беше отслабнал над двайсет килограма и известна част от тая маса се бе превърнала в мускули, ала сега му се искаше да се е включил в курса на Никой за преодоляване на препятствия в гората зад северната стена на Ардис всеки божи ден през последните месеци и през свободното си време да е вдигал тежести.

— Майната му — прошепна Деймън, подскочи, хвана въжето, уви крака около него, протегна лявата си ръка нагоре и започна да се катери.

Напредваше бавно. Мъчително бавно. И това бе най-малката част от мъките. Когато измина една трета от разстоянието, осъзна, че няма да успее — че навярно няма сили даже да се държи, докато се спуска обратно долу. Но ако скочеше, яйцето щеше да се пръсне. Съдържанието му щеше да излезе навън. И Сетебос и Калибан моментално щяха да разберат.