Дан Симънс - Олимп

— Така е — съгласи се Елена. — Обаче и двете страни бяха смаяни. Дни наред не чувахме нищо. Както казах, хората по стените и ония аргивци, които бяха прекалено близо до зейналата яма на Тартар, цяла седмица бяха лигавещи се идиоти. Без да го обявява нито една от страните, настъпи примирие. Ние събрахме нашите мъртъвци, защото при Агамемноновите атаки бяхме претърпели ужасни загуби, нали си спомняш, и близо седмица погребалните клади горяха и тук в града, и по брега, където все още бяха на стан уплашените аргивци. После, на втората седмица, когато Агамемнон заповяда на хората в горите в подножието на Ида да отсекат дървета за нови кораби, Хектор започна настъплението. Боевете бяха бавни и тежки. Изтласкани до самото море и без кораби, с които да избягат, аргивците се биеха като приклещени плъхове. Ала тая заран няколкото хиляди оцелели са обкръжени край вълните и днес Хектор ще се отправи на последната ни атака. Днес свършва Троянската война — Илион е невредим, Хектор е герой на героите и Елена е свободна.

Двамата дълго мълчаха, вторачени на запад, където слънчевите лъчи се отразяваха в доспехи и копия и тръбяха бойни рогове.

— Какво ще правиш сега с мен, Хок-ън-бе-рииии? — накрая попита Елена.

Той запремигва и се втренчи в ножа, който продължаваше да стиска, после го затъкна в колана си.

— Можеш да си вървиш.

Елена го погледна, ала не помръдна.

— Върви! — повтори Хокънбери.

Тя бавно се изправи. По витото стълбище се разнесе шумоленето на пантофките й — схоластикът помнеше техния шепот от оная нощ преди две и половина седмици, когато бе лежал умиращ на същото място.

„Къде да ида сега?“

Обучен като схоластик през втория си живот, той изпитваше желание да докладва за отклоненията от „Илиада“ на Музата и оттам на всички богове. Тая мисъл го накара да се усмихне. Колко богове все още съществуваха в другата вселена, където Монс Олимпус на Марс беше превърнат в Олимп? Колко свиреп бе гневът на Зевс? Дали там се беше разиграл богоубийствен геноцид? Можеше никога да не узнае. Нямаше смелост пак да се телепортира на Олимп.

Докосна медальона под туниката си. Обратно на кораба ли? Искаше да види Земята — своята Земя, макар и около три хиляди години след своето време, искаше да е с моравеките и Одисей, когато я видят те. Вече нямаше задължения нито роля във вселената на Илион.

Измъкна телепортаторния медальон и прокара длан по тежкото злато.

Нямаше да се върне на „Кралица Маб“. Засега. Можеше вече да не е схоластик — боговете може да го бяха зарязали, както той ги бе предал — ала продължаваше да е учен . В главата му нахлуха десетилетията, през които беше преподавал „Илиада“, всички ония спомени от чудните прашни аудитории и съвсем младите студенти, всички ония лица, бледи, пъпчиви, здрави, почернели, нетърпеливи, безразлични, вдъхновени, вяли. Как можеше да не види последното действие в тая нова и абсурдно ревизирана версия?

Доктор Томас Хокънбери завъртя медальона и се телепортира в центъра на обсадения и обречен ахейски лагер.

По-късно Деймън не беше сигурен кога е решил да открадне едно от яйцата.

Не беше, докато се спускаше по въжето на дъното на кратера-купол, тъй като бе прекалено зает да не падне и да не го забележат.

Не беше и докато тичаше по горещото напукано дъно на кратера, тъй като сърцето му биеше прекалено бързо, за да му позволи да мисли за каквото и да било, освен да стигне до отвора, където бе видял яйцата. На два пъти видя групи калибани зад най-близките димящи дупки и и двата пъти залегна и остана неподвижен, докато го отминат на път към гнездото на Сетебос. Дъното на кратера беше достатъчно горещо, за да опари дланите му, ако не носеше термокожата под обикновените си дрехи. След едноминутно лежане по корем ризата и панталоните му бяха опърлени. Той се затича напред и стигна до отвора, приклекна и задъхано се вторачи в него — стените му бяха високи около три и половина метра, но неравни, изградени от същия син лед като всичко друго. Деймън намери достатъчно опори, за да се покатери, без да използва пикелите.

Вулканичният отвор — съскащ кратер в по-големия кратер, един от десетките в купола-катедрала — беше пълен с човешки черепи. Те бяха толкова силно нагорещени, че някои излъчваха червено сияние. Наоколо шепнеха серни пари и се издигаха в зловонния въздух. Те поне прикриваха Деймън, който легна върху могилата от черепи и погледна яйцата на Сетебос.