Дан Симънс - Олимп

— Предвождани от Диомед, аргивците успяха да пробият стените ни в най-ниската им част — там, където расте дивата смокиня — продължи тя. — През десетте години преди нашата злополучна война с боговете аргивците на три пъти бяха опитвали на същото място, нашата слабост, навярно разкрита им от някой вещ предсказател, но и трите пъти Хектор, Парис и другите ни герои ги отблъскваха, първо Големия и Малкия Аякс, после Атридите и накрая самия Диомед, ала тоя път, четири дни след като се опитах да те убия и оставих тялото ти тук на лешоядите, Диомед поведе своите воини от Аргос на четвърта атака срещу мястото, където расте дивата смоковница. Докато Агамемнон вдигаше стълбите си на западната стена и тарани, големи колкото грамадни дървета, блъскаха Скейските порти на грамадните им панти, Диомед с коварство и сила атакува ниското място на стената и до залез на оня четвърти ден аргивците проникнаха в града. Единствено смелостта на Деифоб, Хекторовия брат, другия син на Приам, мъжа, който беше избран от царското семейство за мой следващ съпруг, единствено той спаси Илион с храбростта си. Видял опасността, когато другите отчаяно отблъскваха Агамемноновите стълби и тарани, Деифоб събра оцелелите от стария си отряд, Хелен и вожда Азий Хиртаков, заедно с неколкостотин от бегълците на Еней и следван от стария ветеран Астеропей, започна контранастъпление по градските улици и превърна недалечното пазарище във втори фронт. В ужасната битка с победоносния Диомед Деифоб се сражаваше като бог — отблъсна даже копието на Атина, защото боговете участваха със същата ожесточеност, с каквато и хората, даже с по-голяма!

— Призори аргивците временно бяха спрени — нашата стена при дивата смоковница беше пробита, десетки сгради бяха опожарени и превзети от бесните аргивци, Агамемноновите орди все още се опитваха да се изкатерят по западната и северната стена, големите Скейски порти висяха разбити на трески, държани само от железните си скоби, и в оная утрин Хектор съобщи на Приам и другите отчаяни членове на царския род, че пак се включва във войната. — Тя въздъхна.

— И включи ли се? — попита Хокънбери.

Елена се засмя.

— Дали се е включил ли? Никога не е имало толкова славна аристея, Хок-ън-бе-рииии. В първия ден на гнева си Хектор — Аполон и Афродита го закриляха от мълниите на Атина и Хера — се срещна с Диомед в честен двубой и го уби: прониза с чудното си копие Тидеевия син и прати неговите аргоски воини в бягство. До залез-слънце градът пак беше свободен и нашите зидари вдигнаха стената при старата смоковница толково високо, колкото при Скейските порти.

— Диомед е мъртъв!? — ахна Хокънбери. Бе изумен. След десет години наблюдение на битките беше започнал да вярва, че Диомед е неуязвим като Ахил и боговете. В Омировата „Илиада“ подвизите на Диомед — литературното отклонение, описващо славното му единоборство или „аристея“ — запълваха Пета и началото на Шеста песен и отстъпваха по дължина и свирепост в епоса само на отприщения Ахилов гняв от Двадесета до Двадесет и втора песен… гняв, който вече нямаше как да стане действителност, поради намесата на самия Хокънбери в събитията.

— Диомед е мъртъв — смаяно повтори той.

— И Аякс — прибави Елена. — Защото на следния ден Хектор и Аякс пак се изправиха един срещу друг — нали си спомняш, че веднъж се сражаваха в единоборство, ала се разделиха като приятели, толкова храбри бяха битките им. Но тоя път Хектор погуби Теламоновия син — с меча си събори грамадния правоъгълен щит на великана, огъна самия метал и когато Големия Аякс извика: „Милост! Прояви милост, сине Приамов!“, Хектор не се смили, а заби меча си през гръбнака и сърцето на героя и го прати в Хадес, преди слънцето да се е вдигнало на една педя над хоризонта оная заран. Хората на Аякс, ония славни бойци от Саламин, заплакаха и разкъсаха дрехите си в знак на траур, но и отстъпиха в смут, блъскаха се във войските на Агамемнон и Менелай, докато бягаха през Хълма на трънените храсти — нали знаеш онова възвишение точно на запад от града, което боговете наричат Могилата на бързата амазонка Мирина?

— Знам го — потвърди Хокънбери.

— Та там бягащите воини на мъртвия Аякс се сблъскаха с атакуващите бойци на Агамемнон и Менелай. Настана хаос. Пълен хаос. И в това меле Хектор поведе своите троянски и съюзнически вождове — Деифоб сега следваше брат си, Акамант и старият Пирой водеха тракийците плътно зад тях, Местъл и Антифовият син с викове зовяха меонийците — всички останали оцелели троянски герои, смятани за победени само допреди два дни, участваха в това нападение. Оная заран аз стоях на стената точно под тая кула, Хок-ън-бе-рииии, и цели три часа никой от нас — Троянките и стария Приам, който вече не може да върви, а трябва да го носят на носилка, ние, жените — щерките, майките, сестрите; момчетата и старците — никой от нас не виждаше нищо цели три часа, толкова голям облак прах вдигаха хилядите воини и стотиците колесници. Понякога залповете стрели от едната или другата страна даже скриваха слънцето… Ала когато прахът се уталожи и боговете се върнаха на Олимп след битката, Менелай беше последвал Диомед и Аякс в Дома на смъртта и…