Дан Симънс - Олимп

Елена се изправи на утринната светлина, леко разкрачена, без да крие гърдите и пубиса си, просто естествено отпуснала ръце отстрани. Под брадичката на високо вдигнатата й глава червенееше капка кръв. В погледа й като че ли се сливаха спокойно предизвикателство и любопитство какво ще се случи. Колкото и да беше ядосан, Хокънбери разбираше защо Елена е пратила тия стотици хиляди мъже да се избиват помежду си. И с удивление установи, че може да е толкова ядосан — до такава степен, че беше готов да я убие — и в същото време да изпитва сексуална възбуда. След седемнайсетте дни при 1,28 g се чувстваше силен тук на Земята, мускулест, могъщ. Знаеше, че може да вдигне тая хубавица с една ръка и да я отнесе където си поиска, да направи с нея каквото пожелае, при това за колкото време му скимне.

Хокънбери й подхвърли дрехите.

— Облечи се.

Тя предпазливо го наблюдаваше, докато вдигаше меките си одежди. От стената и Скейските порти се разнасяха викове, дървени копия удряха по щитове от бронз и кожа — Приам сигурно говореше още.

— Разкажи ми какво се случи през седемнайсетте дни, докато ме нямаше — грубо нареди схоластикът.

— Само за това ли се върна, Хок-ън-бе-рииии? Да ме попиташ за последните събития? — Тя завързваше ниския си елек върху белите си гърди.

Хокънбери й даде знак да седне върху падналия каменен къс и когато Елена се подчини, седна на друга плоча на метър и половина от нея. Даже с нож в ръка нямаше желание да се приближи повече.

— Разкажи ми за седмиците, през които отсъствах — повтори схоластикът.

— Не искаш ли да знаеш защо те намушках?

— Знам — уморено отвърна Хокънбери. — Накара ме да телепортирам Менелай, обаче реши да не отиваш с него. Ако бях мъртъв и ахейците превземеха града, а ти беше убедена, че ще се случи така, винаги можеше да кажеш на Менелай, че съм отказал да те понеса. Или нещо подобно. Обаче той така или иначе щеше да те убие, Елено. Мъжете, даже Менелай, който не е най-острият меч в оръжейната, могат да оправдаят предателството. Но само веднъж.

— Да, щеше да ме убие. Обаче аз те намушках, Хок-ън-бе-рииии, за да нямам друг избор… за да остана в Илион.

— Защо? — Това му се стори абсурдно. А и го болеше главата.

— Когато Менелай ме откри, осъзнах, че с радост бих заминала с него. Едва ли не щях да се радвам, ако ме убиеше, щом щеше да му достави удоволствие. Годините, които бях прекарала в Илион като уличница, като лъжлива жена на Парис, като причина за цялата тая смърт, ме бяха направили долна във всеки смисъл на думата. Жалка, непостоянна, празна… обикновена.

„За теб могат да се кажат много неща, Елено — изкушаваше се да й възрази Хокънбери, — ала не и «обикновена».“

— Но Парис беше мъртъв и аз нямах мъж, нямах господар за пръв път, откакто бях младо момиче — продължи тя. — Отначало се зарадвах да видя Меналай тук в Илион, но скоро проумях, че това е като радостта на роба при вида на веригите и оковите му. Когато оная нощ ти дойде при нас на кулата, единственото ми желание беше да остана в Илион, сама, не като Елена, Менелаевата жена, не като Елена, Парисовата жена, а просто като… Елена.

— Това не обяснява защо ме намушка — рече Хокънбери. — След като пренесох Менелай в братовия му стан, можеше просто да ми кажеш, че оставаш тук. Или да ме помолиш да те пренеса на което и да е място в света — и аз щях да се подчиня.

— Тъкмо затова се опитах да те убия — прошепна Елена.

Хокънбери я зяпна намръщено.

— Тогава реших да венчая съдбата си не за някой мъж, а за град… за Илион. И знаех, че докато ти си тук и си жив, можеш да ме отведеш навсякъде със своята магия… на сигурно място… докато Агамемнон и Менелай влизат в града и го опожаряват.

Бившият схоластик се замисли. Не намираше смисъл в думите й. Знаеше, че няма да намери. Затова се отказа.

— Разкажи ми какво се случи през последните седмици — за трети път рече той.

— Дните, след като те оставих да умреш тук, бяха мрачни за града — започна Елена. — Агамемнон за малко да превземе Троя още същата нощ. Хектор се цупеше в покоите си още отпреди амазонките да се отправят на гибел. След като Дупката се затвори и стана ясно, че повече няма да се отвори, той се криеше в дома си, потънал в мисли, без да вижда даже Андромаха — тя се канеше да му признае, че синът им е жив, обаче изчакваше, тъй като не знаеше как да обясни измамата така, че да не изгуби собствения си живот — и по време на битките през следващите дни Агамемноновите войски и поддържащите ги богове убиха много троянци. Единствено закрилникът на града, сребролъкият Феб Аполон, с безпогрешно насочените си към аргивските множества стрели не допусна да бъдем погубени през ония черни дни, преди Хектор да се включи в боя.