Дан Симънс - Олимп

Деймън се приближи още повече. Очите му се приспособиха към здрача под навеса от син лед. Главата на мъжа — на „статуята“ — бе наклонена надясно, сивата буза почти докосваше сивото рамо и изражението на лицето трудно се поддаваше на описание: затворени очи, извити нагоре устни. Мъка ли изпитваше? Или някакво оргазмично удоволствие? Можеше да са и двете — или някаква по-сложна емоция, позната само на тогавашните хора и изгубена през епохата на Деймън. Дългата редица еднакви фигури, излизащи от фасадата на древната руина и стената от син лед, му приличаше на глуповато усмихнати танцьори, събличащи се пред невидимата публика. „Каква е била тая сграда? За какво са я използвали древните? Защо са я украсили така?“

Наблизо на фасадата видя букви — досети се какво представляват след дългите месеци с Харман, през които беше усвоил сиглиращата функция.

Така и не се бе научил да чете, но по навик постави защитената си с термокожа длан върху студения камък и си представи пет сини триъгълника в редица. Нищо. Сам се присмя на себе си — камъкът не можеше да се сиглира, само книгите, при това само някои. Освен това дали сиглиращата функция действаше през молекулярна термокожа? Нямаше откъде да знае.

Обаче можеше да чете цифри. Едно, девет, девет, едно. Нямаше толкова голям номер на факс възел. Дали това по някакъв начин не обясняваше статуите? Или така древните се опитваха да разположат фигурите по-здраво във времето, също както човешките изображения бяха вградени в камъка? „Как се брои времето?“ — зачуди се той. За миг опита да си представи какво означава „едно, девет, девет, едно“ в години… годините от царуването на някой древен цар като Агамемнон или Приам от торинската драма? Или по тоя начин творецът на тия смущаващи статуи обявяваше кой е? Дали хората от Изгубената ера се бяха обозначавали с числа, вместо с имена?

Поклати глава и излезе от пещерата от син лед. Губеше си времето и тия неща — тия сгради и „статуи“, които трябваше да си останат погребани, тия мисли за хора, различни от неговите познати, за човешки същества, които си придават числова стойност — бяха също толкова чужди и смущаващи, колкото и споменът за влизащия през Дупката Сетебос, издут безтелесен мозък, носен от плъхове.

Ако искаше да открие Калибан и Сетебос, или да им позволи да открият него, това трябваше да се случи в тоя купол-катедрала.

Не беше истинска катедрала, естествено — знаеше тая дума само от няколко месеца, след като я сиглира в една от книгите на Харман, от която научи много думи и не разбра почти нищо, ала отвътре тоя грамаден купол много приличаше на катедрала, както си я представяше. Само че в града, днес наричан кратера Париж, със сигурност никога не се бе издигала такава сграда.

Вече се мръкваше. Той продължи по зелената Променад Планте успоредно на авеню Домеснел и накрая стигна до ледена маса, която взе за Опербастел. Цепнатината над него се затвори и Деймън пое по тунел, който явно минаваше по Рю де Лион до Бастилията. Оттам други тунели и отворени тесни пукнатини — в една от тях можеше да разпери ръце и едновременно да докосне двете ледени стени — го отведоха наляво към Сена.

През целия му живот и в продължение на стотици петдвайсетилетни животи преди него дъното на пресъхналата Сена беше покрито с човешки черепи. Никой не знаеше защо са там, а само, че винаги са били там — от многобройните мостове, които човек можеше да прекоси с дрошка, файтон или едноколка, те приличаха на бели и кафяви павета и никой от познатите му никога не се бе питал къде е отишла водата от самата река, тъй като широкият километър и половина кратер разполовяваше старото речно корито. Сега други черепи — съвсем наскоро отделени от живи човешки тела — облицоваха стените на цепнатината, по която Деймън вървеше към Ил дьо ла Сите и източния край на кратера.

Според оскъдните легенди, съхранени в култура, почти напълно лишена от история, даже устна, кратерът Париж се сдобил със своя кратер преди повече от две хилядолетия, когато постчовеците изгубили контрола над малка черна дупка, създадена по време на демонстрация в нещо, наричано Институт дьо Франс. Дупката няколко пъти минала през центъра на Земята, но оставила на повърхността на планетата само един кратер, между факс възлите на Хотела на инвалидите и „Предпазливия лъв“. Преданията твърдяха, че там, където сега е северният край на кратера, някога се издигала грамадна сграда, наричана „Лув“, която била всмукана до центъра на земята с дупката беглец, отнасяйки със себе си безброй старостилни „произведения на «изкуството»“. Тъй като не беше виждал други „произведения на изкуството“ освен ония няколко „статуи“, Деймън се съмняваше, че са загубили чак толкова много с изчезването на Лува, ако всичко в него бе толкова глупаво, колкото танцуващите голи мъже в цепнатината на авеню Домеснел.