Дан Симънс - Олимп

Гледан от хълма на факс павилиона, на около осемстотин метра разстояние, Чом представляваше мъртъв син балон от лед. Кръговете в Уланбат вече бяха изцяло обгърнати от странните сини нишки и за да не попадне в капан, Деймън незабавно въведе кода на кратера Париж, без да знае какво го очаква.

Вече знаеше. Син студ. „Предпазливият лъв“ бе погребан в странния лед на Сетебос. Деймън припряно нахлузи качулката на термокожата си и вдигна осмозната маска — дори и така въздухът бе толкова студен, че пареше белите му дробове. Преметна арбалета на рамото си до тежката раница и обмисли възможностите.

Никой нямаше да го обвини, че се е върнал, че се е прехвърлил в Ардис, за да съобщи какво е видял и чул. Беше си изпълнил задачата. Синият лед покриваше и тоя факс павилион. Най-големият отвор от десетината, които се забелязваха, нямаше и седемдесетина сантиметра и водеше към леден тунел, който спокойно можеше да не стига доникъде. И ако все пак влезеше в тоя леден лабиринт, създаден от Сетебос върху костите на мъртвия град, имаше голяма вероятност никога да не излезе. А в Ардис можеше да имат нужда от него. Определено се нуждаеха от сведенията, които бе събрал през последните тринайсет часа.

Въздъхна, свали раницата и арбалета, приклекна до най-големия отвор, разположен ниско до самия под, натика раницата и заредения арбалет пред себе си и запълзя по леда; усещаше космическия студ дори през защитените си от термокожата длани и колене.

Пълзенето беше уморително, после стана мъчително. След по-малко от сто метра тунелът се раздвои. Той зави наляво, защото в това разклонение като че ли проникваше повече слънчева светлина. Петдесетина метра по-нататък коридорът леко се наклоняваше надолу, значително се разширяваше и после продължаваше нагоре почти отвесно.

Деймън седна и извади бутилката вода от раницата си. Беше замръзнала. Той я пъхна под туниката си, притисна я към молекулярната термокожа и се загледа в ледената стена.

Не беше идеално гладка. Както и навсякъде другаде, синият лед бе набразден и тук някои бразди минаваха хоризонтално или диагонално така, че можеше да се катери по тях. Но тунелът се издигаше на поне трийсет метра, после завиваше и изчезваше от поглед. Горе обаче определено беше много по-светло.

Той извади от раницата двата пикела — предишния ден му ги бе изковал Реман. Преди да сиглира думата „пикел“ в една от старите книги на Харман, Деймън не я беше чувал никога. Ако някой му я бе казал преди Падането, идеята за такъв инструмент щеше да му се стори глупава. Хората не използваха инструменти. Сега животът му зависеше от такива неща.

Пикелите бяха дълги по трийсет и пет сантиметра. Единият им край бе прав и остър, а другият — извит и назъбен. Реман му беше помогнал да увие дръжките с кръстосани кожени ремъчета, за да може да ги държи здраво даже с ръкавиците на термокожата. Върховете бяха наточени, доколкото позволяваше точилото на Хана в Ардис.

Изправен, с отметната назад глава, стегнал осмозната маска върху устата и носа си, Деймън отново нарами раницата, увери се, че ремъкът на арбалета е здраво стегнат на лявото му рамо — тежкото оръжие лежеше диагонално върху раницата на гърба му — и вдигна единия пикел, заби го в леда, удари повторно и се изтегли на метър и половина нагоре по стената. Тунелът не беше много по-широк от главния комин в Ардис и той се задържа, опрял лявото си коляно в леда, за да си почине. След това вдигна втория пикел колкото можеше по-нависоко, заби го в леда, изтегли се и увисна на него, отпускайки тежестта си върху другия. „Следващия път ще си направя шипове за обувките“ — помисли си.

Усмихна се при мисълта, че изобщо може да мисли за следващ път. Дъхът му замръзваше във въздуха дори през осмозната маска. Раницата заплашваше да го повлече надолу. Деймън изсече плитко стъпало, изтегли се нагоре, опря върховете на обувките си, заби десния пикел нависоко, набра се и изсече нова опора с левия. След още шест метра изкачване увисна на двата пикела и вдигна поглед нагоре по ледения комин. „Дотук добре. Само още десетина-петнайсет такива набирания и ще стигна до завоя.“ — Някакъв глас в главата му прошепна: „И ще стигнеш до задънен край“. — Друг, още по-мрачен гласец прибави: „Или ще паднеш и ще умреш“. Деймън се отърси от песимистичните мисли. Ръцете и краката му започваха да треперят от напрежение и умора. При следващото спиране щеше да изсече по-дълбоко стъпало, за да си почине по-добре. Ако се наложеше да се спусне обратно по ледения комин, щеше да използва въжето в раницата си. Скоро щеше да разбере дали е достатъчно дълго.