Дан Симънс - Олимп

— Да не би и ти да си се уплашил?

— Не. Но наистина е страшно. Войниксите накълцаха всички, които паднаха. Не успяхме… не успяхме да ги спасим. — И се извърна, за да скрие лицето си.

Ада тичешком заобиколи къщата и хукна към северната стена.

Огромната вагрянка гореше и пламъците осветяваха хаоса. Огънят беше обхванал дъсчените казарми и палатките, където спяха повече от половината хора в Ардис. Мъже и жени панически бягаха към Ардис Хол. Кравите мучаха, докато войниксите ги колеха: тъкмо това бяха правили някога чудовищата — бяха колили животни за хората със смъртоносните си манипулаторни ножове, с които завършваха мощните им стоманени ръце. Пред ужасения й поглед говедата падаха в калта и снега. После войниксите заподскачаха към нея и към къщата.

Петър я дръпна за ръката.

— Хайде, трябва да се връщаме.

— Огнените траншеи… — Тя се отскубна от него, затича сред реката от бягащи хора, стигна до една от факлите в задния двор, грабна я и се втурна обратно към най-близката траншея. Трябваше да се провира между мъжете и жените, които търсеха убежище в къщата — Реман и неколцина други се опитаха да спрат бягството, ала обзетата от паника победена тълпа не спираше и мнозина хвърляха арбалетите, лъковете и иглените пушки. Войниксите вече бяха подминали горящата вагрянка, сребристите им силуети прескачаха пламтящите скелета и поваляха смелчаците, които се опитваха да угасят огъня. Други чудовища, десетки, подскачаха към Ада. Траншеята бе на петнайсет метра от нея, а войниксите — на по-малко от двайсет и пет.

— Ада!

Тя се затича напред. Петър и няколко мъже и жени я последваха към траншеите, въпреки че войниксите вече прескачаха първата канавка.

Кутиите с керосин бяха на мястото си, ала никой не бе излял течността в траншеята. Ада отвори един тежък бидон и го затъркаля по ръба — зловонното гориво мудно изтичаше в плиткия ров. Петър, Сейлъс, Пиън, Ем и други последваха примера й.

И тогава ги връхлетяха войниксите. Едно от чудовищата прескочи канавката и отсече ръката на Ем от рамото. Приятелката на Ада дори не извика, само зяпна раната в безмълвно изумление. Войниксът вдигна ръка и режещите му остриета проблеснаха на светлината.

Ада хвърли факлата в траншеята, вдигна един зарязан арбалет и стреля в кожената гърбица на съществото. То рязко се завъртя и приклекна, готово да се нахвърли върху нея. Петър лисна половин кутия керосин върху корубата му и в почти същия миг Лоус запрати факлата си по него.

Войниксът избухна в пламъци и започна да обикаля в кръг с претоварени инфрачервени сензори, размахваше металните си ръце. Накрая се строполи в канавката и запали цял сектор от нея. Ем се свлече на земята. Реман я вдигна и я понесе към къщата.

В мрака изсвистя камък, голям колкото юмрук, бърз като заряд на иглено оръжие и почти също толкова невидим, и улучи Реман в тила. Без да изпуска Ем, той залитна и двамата паднаха в горящата канавка. Огънят ги погълна.

— Хайде! — извика Петър и стисна Ада за ръката. Един войникс прескочи пламъците и тежко тупна до тях. Ада изстреля втората стрела в корема му, дръпна Петър за китката, заобиколиха олюляващото се чудовище и побягнаха.

Вече из цялото имение бушуваха пожари и навсякъде се виждаха войникси. Някои падаха, поразени от иглени оръжия, или бяха забавени от попадения с арбалети и лъкове, но стрелбата на защитниците бе спорадична, разпокъсана и неточна. Хората бяха паникьосани. Дисциплината се разпадаше. От друга страна, градушката от летящи камъни, хвърляни от невидимите войникси иззад стените, не секваше — постоянен гибелен обстрел от мрака. Ада и Петър се опитаха да помогнат на една млада червенокоса жена да се изправи, преди войниксите да я прегазят. Тя беше улучена в корема от камък и повръщаше кръв по бялата си туника. Ада захвърли безполезния арбалет и с две ръце я затегли към къщата.

Отстъпващите хора бяха запалили огнените траншеи и от четирите страни на Ардис Хол, ала Ада виждаше, че войниксите тичешком минават през пламъците или ги прескачат. Диви сенки се мятаха навсякъде по моравата.

Жената се свлече отгоре й и едва не я събори на земята. Ада приклекна до нея, смаяна от количеството кръв, което червенокосото момиче повръщаше върху туниката си.

— Трябва да бягаме, Ада! — викна Петър.

— Не!

Тя се наведе, вдигна окървавеното момиче и успя да се изправи. И видя, че ги нападат пет войникса.

Петър бе вдигнал едно строшено копие и ги задържаше с финтове и атаки, ала те бяха по-бързи, отскачаха и отново се хвърляха напред. Едно от съществата хвана копието, изтръгна го от ръцете му и Петър се просна по корем в краката му. Ада се заозърта за оръжие и пусна момичето — коленете на червенокосата се подгънаха и тя отново се строполи. Ада се втурна към надвесилия се над Петър войникс, готова да го нападне с голи ръце.