Дан Симънс - Олимп

Времената се бяха променили.

Кейман, един от първите ученици на Одисей, излезе напред, почти в средата на кръга.

— Миналия месец сиглирах една книга, в която се разказваше за древни обсадни машини отпреди Изгубената ера, които можели да мятат огромни камъни на много километри.

— В книгата имаше ли схеми? — попита Ада.

Кейман прехапа устни.

— Само една. Изобщо не беше ясно как действа.

— И без това не става за отбрана — посочи Петър.

— Но ще ни позволи да ги обстрелваме с камъни — възрази Ада. — Кейман, защо не потърсиш тая книга? Занеси я на Реман, Ем, Лоус, Кол и другите, които помагат на Хана във вагрянката и ги бива да майсторят разни неща…

— Кол го няма — съобщи Сейлъс, жената с най-къса коса в Ардис. — Замина с Деймън и неговата група.

— Е, тогава я занеси на всички, които ги бива да майсторят разни неща — обърна се Ада към Кейман.

Слабият брадат мъж кимна и забърза към библиотеката.

— Мислиш да ги замеряме със собствените им камъни ли? — усмихна се Петър.

Ада сви рамене. Искаше й се Деймън и деветимата други да не бяха заминавали. Искаше й се Хана да се е прибрала от Голдън Гейт. И най-много й се искаше Харман да си е вкъщи.

— Хайде да си довършим работата — предложи Петър. Групата се пръсна. Греоги поведе неколцина души към площадката, за да се отправят на поредния патрул с аероскутера. Други тръгнаха да си легнат.

Петър докосна Ада по ръката.

— Трябва да поспиш.

— Ще остана на пост… — отвърна тя. Във въздуха като че ли се разнасяше високо жужене, сякаш се бяха завърнали летните житарки.

Младежът поклати глава, после я поведе по коридора към стаята й. „Нашата стая с Харман“ — помисли си Ада.

— Уморена си, Ада. Бодърстваш от цели двайсет часа. Всички от дневната смяна вече спят. Пратихме повече хора на стените, имаме въздушен патрул. Направихме всичко, каквото можем. Имаш нужда от сън. Ти си особена личност.

Тя смаяно дръпна ръката си.

— Не съм!

Петър я погледна. Очите му бяха тъмни на мъждукащата светлина на фенера в коридора.

— Особена си, независимо дали го признаваш. Ти си част от Ардис. За мнозина от нас ти си живото въплъщение на това място. Все още си наша домакиня. Хората чакат твоите решения, и то не само защото Харман фактически ни ръководи от няколко месеца. Освен това ти си единствената бременна тук.

Ада нямаше какво да възрази и му позволи да я отведе в спалнята й.

Знаеше, че трябва да спи — трябваше да спи, ако искаше да е от полза за Ардис и за самата себе си — ала сънят не идваше. Можеше само да се измъчва за отбраната на имението и да мисли за Харман. Къде ли беше той? Дали бе жив? Всичко наред ли беше? Щеше ли да се върне при нея?

Още щом моментната опасност от войникси отминеше, тя щеше да отиде на Голдън Гейт при Мачу Пикчу — никой не можеше да я спре — и щеше да открие своя любим, своя съпруг, даже това да бе последното, което щеше да направи.

Ада стана в тъмната стая, отиде при тоалетката си, извади торинския саван и го занесе на леглото. Нямаше желание да използва функция, за да повика отново образите — пазеше ужасяващо жив спомен за умиращия в кулата, който я беше погледнал, който я бе видял — но искаше пак да види древната Троя. „Град под обсада — обсаденият дом на други хора“. Това можеше да я обнадежди.

Легна по гръб, нагласи извезаните микровериги на челото си и затвори очи…

В Илион е утро. Елена Троянска влиза в главната зала на временния Приамов дворец, бившия й дом с Парис, и бързо отива при Касандра, Андромаха, Херофила и грамадната лесбоска робиня Хипсипила, които стоят сред група знатни жени отляво зад трона на цар Приам.

Андромаха я стрелва с поглед и прошепва:

— Пратихме слуги да те търсят вкъщи. Къде беше?

Елена едва е имала време да се изкъпе и да облече чисти дрехи, след като е избягала от Менелай и е оставила умиращия Хокънбери в кулата.

— Разхождах се — лъже тя.

— Разхождала се — повтаря красивата Касандра със замаяния глас, който често придружава трансовете й. Русокосата пророчица се подсмихва. — Разхождала се… с ножа си ли, скъпа Елено? Успя ли вече да го избършеш?

Андромаха изшътква на Приамовата щерка. Хипсипила се навежда към Касандра и Елена вижда, че робинята стиска бледата ръка на момичето, което потреперва от болка — пръстите на Хипсипила се впиват в светлата плът по знак на Андромаха, — ала после пак се усмихва.

„Ще трябва да я убием“ — мисли си Елена. Струва й се, че са изтекли месеци, откакто не е виждала другите две от първите Троянки, както са се нарекли, ала всъщност са минали само две денонощия, откакто се е сбогувала с тях и е била отвлечена от Менелай. Четвъртата и последна от групата, Херофила, „обичаната от Хера“, най-старата пророчица в града, сега стои при по-видните жени, но погледът й блуждае и през последните осем месеца сякаш е остаряла с двайсет години. Също като на Приам, разбира Елена, дните на Херофила са преброени.