Дан Симънс - Олимп

Мислите й се връщат към вътрешната политика на Илион. Изумена е, че Андромаха е оставила Касандра жива — ако Приам и народът научат, че Астианакс, рожбата на Андромаха и Хектор, е жив, Хекторовата жена ще бъде разкъсана жива. Всъщност самият Хектор ще я убие, разбира Елена.

„Къде е Хектор?“ Най-после се сеща, че всички чакат него.

Тъкмо се кани да зададе шепнешком тоя въпрос на Андромаха, когато влиза Хектор, придружен от десетина вождове и най-близки другари. Въпреки че царят на Троя, престарелият Приам, седи на престола си до празния трон на царица Хекуба, в залата като че ли се е появил истинският владетел на цял Илион. Копиеносците от стражата се изпъват още повече. Уморените вождове и герои, много от които все още покрити с прах и кръв от битката през нощта, изправят рамене. Всички, даже жените от царското семейство, вдигат глави.

„Ето го Хектор“.

Макар че цели десет години се е възхищавала на геройството и мъдростта му, цели десет години е била цвете, растящо под лъчите на Хекторовото обаяние, Елена Троянска усеща, че пулсът й се ускорява за десетохиляден път, когато Приамовият син, истинският вожд на бойците и народа на Троя, влиза в залата.

Хектор носи бойните си доспехи. Той е чист — явно става от леглото, а не идва от бойното поле, доспехите му са току-що лъснати, по щита му няма ни петънце, даже косата му е измита и сплетена — но изглежда изтощен, измъчен от душевни терзания.

Младият мъж отдава чест на царствения си баща и спокойно сяда на престола на мъртвата си майка, докато съратниците му застават зад него.

— Какво е положението? — пита Хектор.

Целият окървавен от нощните боеве, Деифоб отговаря — гледа цар Приам, като че ли докладва на него, ала всъщност говори на брат си.

— Стените и Скейските порти са в безопасност. Неочакваното нападение на Агамемнон за малко да ни изненада, пък и мнозина от бойците ни се сражаваха с боговете, обаче призори отблъснахме аргивците, принудихме ахейците да се оттеглят при корабите си. Ала със сетни сили.

— Дупката затворена ли е?

— Да — потвърждава Деифоб.

— Всичките ни хора ли успяха да се върнат, преди Дупката да изчезне?

По-младият Приамов син се озърта към един от своите вождове, който му дава някакъв незабележим знак.

— Така смятаме. Настана хаос, хиляди отстъпваха към града, моравеките бягаха с летящите си машини и в тоя момент Агамемнон коварно ни атакува. Мнозина от най-смелите ни люде паднаха пред стените, приклещени между нашите стрелци и ахейците, но смятаме, че никой не е останал от другата страна на Дупката — освен Ахил.

— Ахил не се ли върна? — сепва се Хектор.

Деифоб поклаща глава.

— След като изби до крак амазонките, Пелеевият син остана там. Другите ахейски вождове и царе избягаха при своите.

— Пентезилея мъртва ли е? — пита брат му. Елена разбира, че Приамовият най-голям син е бил откъснат от събитията в продължение на повече от двайсет часа, потънал в собствената си мъка и изумление, че неговата война с боговете е приключила.

— Пентезилея, Клония, Бремуза, Евандра, Термодонта, Алкивия, Деримахия, Дериона… И тринайсетте амазонки бяха убити.

— Ами боговете?

— Те воюват свирепо помежду си — пояснява Деифоб. — Като едно време… преди нашата война срещу тях.

— Колко са? — пита Хектор.

— Главни съюзници и покровители на ахейците са Хера и Атина. Снощи на бойното поле бяха забелязани Посейдон, Хадес и още десетина безсмъртни, които поощряваха Агамемноновите орди и мятаха мълнии и светкавици по нашите стени.

Старият Приам се прокашля.

— Тогава защо стените ни още са здрави, сине?

Деифоб се усмихва широко.

— Също като едно време, татко, за всеки бог, който ни желае злото, ние си имаме свои закрилници. Аполон е тук със сребърния си лък. Арес водеше контранастъплението ни призори. Деметра и Афродита… — Той млъква.

— Афродита ли? — Хекторовият глас е студен и безизразен, като нож, пуснат върху мрамор. По думите на Андромаха, тая богиня е убила рожбата му. Това име е изковало съюза между най-големите врагове в историята, Хектор и Ахил, и е станало причина да започнат своята война срещу боговете.

— Да — отвръща брат му. — Афродита се сражава сред боговете, които ни обичат. И твърди, че не е убила любимия ни Скамандър, нашия Астианакс, малкия ни господар на града.

Устните на Хектор побеляват.

— Продължавай.

Деифоб си поема дъх. Елена се оглежда. Десетките лица са пребледнели, напрегнати, погълнати от силата на момента.