Дан Симънс - Олимп

— Хората на Агамемнон и техните безсмъртни съюзници се прегрупират при черните си кораби — съобщава оплешивяващият Хекторов брат. — През нощта се приближиха достатъчно, за да вдигнат стълбите си на стените ни и да пратят мнозина смели синове на Илион в Хадес, ала атаките им не бяха съгласувани и започнаха преждевременно — преди повечето им вождове и бойци да се върнат през Дупката — и с помощта на Аполон и Арес успяхме да ги отблъснем зад Хълма на трънените храсти, оттатък предишните им окопи и изоставените моравекски позиции.

В залата се спуска дълго мълчание. Хектор седи със сведен поглед, сякаш потънал в размисъл. В лъскавия му шлем се отразяват изкривените лица на хората наоколо.

Той се изправя, отива при Деифоб, стиска за миг братовото си рамо и се обръща към баща си.

— Знатни Приаме, любими татко, Деифоб, моят най-скъп брат, спаси града ни, докато аз хленчех в покоите си като старица, потънала в кисели спомени. Ала сега те моля да ми простиш, за да се наредя отново сред защитниците на нашия Илион.

Влажните очи на Приам сякаш се озаряват от мимолетен блясък.

— Ще се откажеш ли от войната си срещу боговете, които ни помагат, сине?

— Моят враг е врагът на Илион — заявява Хектор. — Моите съюзници са ония, които убиват враговете на Илион.

— И ще се биеш рамо до рамо с Афродита, така ли? — не отстъпва старият Приам. — Ще се съюзиш ли с боговете, които през последните месеци се мъчеше да убиеш? Ще избиваш ли ония ахейци, ония аргивци, които се научи да назоваваш свои другари?

— Моят враг е врагът на Илион — през зъби повтаря синът му, вдига златния си шлем и го поставя на главата си. Очите му свирепо блестят през отворите в лъскавия метал.

Приам се изправя и го прегръща с безкрайна нежност.

— Поведи войските ни към победа, знатни Хекторе.

Хектор се обръща, за кратко стиска ръката на Деифоб и високо заговаря на уморените вождове и всичките им хора:

— Огън носете и дружно надавайте викове бойни! Днеска Кронид ни изпрати деня на разплата за всичко: кораби ние да вземем, дошли против божия воля, Агамемнон да убием и завинаги да сложим край на тая война!

Спуска се дълго мълчание, после в голямата зала изведнъж отеква рев, който уплашва Елена, кара я да се скрие зад Касандра, която е ухилена до уши — като оголен череп.

Помещението опустява, сякаш хората са отнесени от рева — рев, който не заглъхва, а наново се надига и става още по-пронизителен, когато Хектор напуска някогашния дворец на Елена, посрещнат от виковете на хилядите мъже навън.

— Започва се — прошепва Касандра. Ужасната й усмивка е замръзнала на лицето й. — Ето, че по-раншното бъдеще пак се завръща, за да се роди в кърви.

— Млъквай — изсъсква Елена…

— Ставай, Ада! Ставай! — Беше Ем.

Ада отметна торинския саван, седна на леглото и погледна лявата си длан. Едва минаваше полунощ.

Отвън се разнасяха викове, крясъци, грачеха иглени пушки, звънтяха тетиви на тежки арбалети. Нещо масивно се заби в стената на Ардис Хол и в същия миг прозорецът в съседната стая се пръсна. Бушуваха пламъци — някъде долу.

Ада скочи от леглото. Даже не си бе събула ботушите. Хукна след Ем в пълния с хора коридор. Всички носеха оръжие и бързаха да заемат определените си позиции.

— Пробиха западната стена — викна Петър. — Много от хората ни загинаха. Войниксите са в имението.

Ада излезе от къщата и се озова сред хаос, мрак, смърт и ужас.

Беше толкова тъмно, че виждаше само факлите по палисадите и неясните силуети на хора, бягащи към сградата, и чуваше само викове и крясъци.

Реман се втурна към тях. В колчана на брадатия здравеняк, един от първите, дошли в Ардис Хол да чуят ученията на Одисей, не бяха останали стрели.

— Проникнаха през северната стена. Триста-четиристотин едновременно…

— Триста-четиристотин ли? — възкликна Ада. Атаката от предишната нощ бе най-тежката досега, а бяха изчислили, че не повече от сто и петдесет чудовища са нападнали имението от четири страни.

— В момента поне по двеста се катерят по всяка стена — задъхано рече Реман. — Обаче първо минаха през северната, със залпове от камъни. Улучиха много наши… не виждахме камъните в тъмното… мнозина побягнаха… войниксите прескочиха стената, катереха се един върху друг. Докато съберем резерви, вече бяха при добитъка… Трябват ми стрели за арбалета и ново копие…

Понечи да ги подмине и да влезе във вестибюла, където раздаваха оръжие, но Петър го хвана за ръката.