Дан Симънс - Олимп

Лоус се обърна и скочи на борда. Дискът се разклати от тежестта й и тежко тупна на замръзналата пръст. От всички страни прииждаха войникси.

Греоги направи нещо с виртуалния пулт и скутерът се разтърси, после се издигна вертикално. Чудовищата се опитаха да скочат върху диска, но хората с пушките във външните ниши ги отблъснаха.

— Зарядите ни привършват! — извика Стоуман от задния край.

Петър се наведе над Ада.

— Как си?

— Добре съм — успя да отговори тя. Опитваше се да спре кръвоизлива на момичето, но той беше вътрешен. Не можеше да напипа пулса на шията й. — Мисля, че…

Изведнъж по долната страна и краищата на скутера се посипа градушка от камъни. Един улучи Пиън в гърдите и я събори назад, през тялото на момичето. Друг удари Петър зад ухото и главата му рязко се килна напред.

— Петре! — изкрещя Ада и се надигна на колене да го подхване.

Той вдигна лице, погледна я въпросително, едва забележимо се усмихна и падна заднешком от скутера, право сред войниксите на петнайсетина метра под тях.

— Дръжте се! — извика Греоги.

Описаха кръг високо във въздуха и обиколиха Ардис Хол. Ада се наведе през борда и видя, че при всички врати има войникси; други се щураха по верандата, започваха да се катерят по стените, разбиваха капаците на прозорците. Къщата бе заобиколена от гигантски огнен правоъгълник, горящите казарми осветяваха околността още по-ясно. В имението имаше над хиляда войникса и всички се насочваха към къщата.

— Зарядите ми свършиха! — викна мъжът, който лежеше в предната дясна ниша. Ада го познаваше — Боуман, който предишния ден й бе направил закуска.

Греоги вдигна очи. Лицето му беше бледо под струите кръв и кал.

— Трябва да отидем във факсвъзелния павилион. С Ардис е свършено.

Ада поклати глава.

— Вие вървете, ако искате. Аз оставам. Свали ме ей там. — Тя посочи площадката на покрива. Спомни си деня, в който бе завела „братовчед“ си Деймън горе, за да му покаже площадката — той беше надникнал под полата й, за да види носи ли бельо. Не носеше. Бе го направила нарочно, защото знаеше, че братовчед й е невероятен развратник — е, поне по онова време беше.

— Свали ме — повтори Ада. Мъже и жени, приведени фигури като някакви полегнали готически водоливници, стреляха от покрива, широките улуци и самата площадка с иглено оръжие, арбалети и лъкове по войниксите. Ада разбираше, че е все едно да се опитват да спрат океанска вълна, като я замерят с камъчета.

Греоги снижи аероскутера над оживената площадка. Ада скочи долу и другите спуснаха момичето — нямаше как да се каже дали е живо, — а после и изпадналата в безсъзнание Пиън. Боуман слезе само колкото да метне четири тежки чувала с иглени пълнители в скутера и отново се покатери на борда. После машината безшумно се завъртя около оста си и отлетя. Пръстите на Греоги грациозно играеха по виртуалния пулт, лицето му издаваше пълна съсредоточеност и напомняше на Ада за концентрацията на майка й, когато свиреше на пиано в предния салон.

Ада се олюля към ръба на площадката. Виеше й се свят и ако някой в тъмното не я бе подхванал, щеше да падне. Непознатият я пусна и продължи да стреля с иглената си пушка. От мрака дохвърча камък и мъжът политна от площадката, свлече се по стръмния покрив и изчезна.

Ада застана на ръба и погледна надолу почти с безразличие. Сякаш гледаше торинската драма — нещо вулгарно и недействително, с което можеш да убиеш времето в дъждовен есенен следобед.

Войниксите се катереха по стените на Ардис Хол. Капаците на някои прозорци бяха разбити и съществата се вмъкваха в къщата. На светлината от зеещите входни врати се виждаха гъмжащите от войникси стъпала — в предния коридор и вестибюла едва ли бяха останали живи защитници. Чудовищата се придвижваха с невероятна бързина. След минути, ако не и след секунди щяха да стигнат до покрива. Част от западното крило на дома й гореше, ала войниксите щяха да се доберат до нея много преди пламъците.

Ада се обърна и слепешком закрачи в мрака, после се наведе и заопипва. Търсеше иглената пушка, която беше изпуснал спасителят й. Нямаше намерение да умре покорно.

Когато се прехвърли по факса в кратера Париж, Деймън очакваше да е студено, но не и чак толкова.

Въздухът във факс павилиона на „Предпазливия лъв“ беше леден. Самият павилион бе увит със застъпващи се дебели въжета от син лед, закрепени за кръглия възел като сухожилия, усукани около кост.

Беше му отнело повече от тринайсет часа, за да се прехвърли до другите двайсет и девет възела и да предупреди за идването на Сетебос и синия лед. Слуховете го бяха изпреварили — обзети от паника хора от други, вече предупредени възли се бяха прехвърлили преди него — и всички имаха въпроси. След като им разказваше каквото знае, той продължаваше по маршрута си колкото можеше по-бързо, ала винаги имаше още въпроси — на първо място къде е най-безопасно? Войниксите във всички възелни общности се събираха. На някои места бяха извършили набези, но никъде толкова сериозни, колкото атаката, която бяха отбили обитателите на Ардис в навечерието на заминаването му. „Къде да идем? — питаха всички. — Къде е най-безопасно?“ Деймън им разказваше каквото знаеше за синия лед и за Сетебос, многоръкия бог на Калибан, и се прехвърляше — макар че на два пъти се наложи да размаха арбалета си, за да го пуснат.